– Не съм виновен, че си си изпуснала нервите и си я изяла, Бианка.
Тя се усмихна, разкривайки идеално белите си зъби.
– Напротив, вината е изцяло твоя, господин Дрезден. Ти дойде в дома ми. Докара ме до състояние, близко до безумието. Принуди ме да ти сътруднича под заплахата от унищожение. – Тя се наведе напред, позволявайки ми да надникна под огнената рокля. Отдолу беше гола. – Сега възнамерявам да ти върна услугата. Аз не съм от онези, които можеш просто да прегазиш и да подмяташ насам-натам, когато ти се прииска. Вече не. – Тя замълча за миг и продължи: – До известна степен съм ти благодарна, господин Дрезден. Ако не желаех толкова силно да те убия, никога нямаше да се сдобия с настоящата си сила и връзки. Никога нямаше да се издигна в Двора. – Бианка махна с ръка към тълпата вампири, към двора, към тъмнината. – До известна степен всичко това стана възможно благодарение на теб.
– Това е лъжа – отвърнах тихо аз. – Не съм те карал да принуждаваш Мавра да работи за теб. Не съм те карал да й нареждаш да измъчва онези нещастни призраци, да разбунва Небивалото и да изпраща обратно домашния демон на Кравос по петите на група невинни хора само за да се докопаш до мен.
Усмивката й стана още по-широка.
– Значи, според теб се е случило точно така? Ох, господин Дрезден. Очаква те доста неприятна изненада.
Гневът ме накара да я погледна в очите, даде ми силата да се опъна на привличането им. Нямаше никакво съмнение – през последните две години тя беше станала доста по-силна.
– Може ли просто да приключваме с това?
– Всяко нещо, което доставя удоволствие, се върши бавно – промърмори тя, но протегна ръка и дръпна тъмночервеното покривало, разкривайки предмета, който лежеше под него. – За теб, господин Дрезден. Моите най-искрени почитания.
Платът се плъзна встрани и разкри бял мраморен надгробен камък със златен пентаграм в средата. С големи печатни букви над него пишеше: ТУК ПОЧИВА ХАРИ ДРЕЗДЕН. Надписът под пентаграма гласеше: ТОЙ УМРЯ, ПОСТЪПВАЙКИ ПРАВИЛНО. Към надгробния камък беше прикрепен плик.
– Харесва ли ти? – измърка Бианка. – Върви заедно с парцел в „Грейсленд“, близо до скъпата малка Инес. Сигурна съм, че двамата ще има за какво да поговорите. Когато ви дойде времето, разбира се.
Отново вдигнах поглед към лицето й.
– Давай – казах аз. – Направи своя ход.
Тя се разсмя звучно и звукът се разнесе над тълпата.
– О, господин Дрезден – каза тя, снижавайки глас. – Наистина не разбираш, нали? Не мога просто така да те убия. Въпреки всичко, което ми причини. Но мога да се защитя. Мога да гледам отстрани, докато гостите ми се защитават. Мога да те гледам как умираш. А ако нещата се объркат сериозно и заедно с теб умрат и други – какво да се прави. Едва ли мога да бъда обвинявана за това.
– Томас – казах аз.
– И малката му курва. И рицарят, и твоята приятелка, репортерката. Остатъкът от вечерта ще ми донесе голяма наслада, Хари.
– Само приятелите ме наричат Хари – отвърнах аз. – Не и ти.
Тя се усмихна и рече:
– Отмъщението е като секса, господин Дрезден. Най-сладко е, когато то идва бавно и постепенно, докато настъпи кулминацията.
– Нали знаеш какво казват за отмъщението. Дано си приготвила още един надгробен камък, Бианка. За втория гроб.
Думите ми я жегнаха и тя замълча. След това махна с ръка на прислужниците си, за да вдигнат надгробния ми камък с облечените си в ръкавици ръце и да го отнесат отзад.
– Ще се погрижа да го доставят в „Грейсленд“, господин Дрезден. Преди да залезе слънцето, последната ти постеля ще бъде готова.
Тя царствено махна с ръка, давайки да се разбере, че е приключила с мен.
Наведох глава в студен, презрителен поклон.
– Ще видим.
Добър отговор, а? Обърнах се и заслизах по стълбите. Краката ми леко трепереха, а цялото ми тяло беше сковано.
– Хари – каза Майкъл, когато се приближих до него. – Какво се случи?
Предупредително вдигнах ръка и поклатих глава, опитвайки се да мисля. Капанът се затваряше около мен. Усещах го. Но ако успеех да разгадая плана на Бианка, да предусетя какво ме чака, може би щях да измисля начин да се измъкна.
Оставих Майкъл и останалите да следят за неприятности, докато усилено разсъждавах и се опитвах да вляза в главата на Бианка. Кръстницата ми се понесе напред и аз спрях за момент, за да погледна към платформата.
Бианка й подари малко черно ковчеже. Лий го отвори и по тялото й пробягаха тръпки, от които пламтящо червената й коса се раздвижи и заблестя. Кръстницата ми го затвори и каза:
– Ценен дар. За щастие, както повелява обичаят на моя народ, аз съм донесла за вас нещо също толкова ценно.