– Говори – каза той. – Слушам те.
– Дай ни ги, Томас Рейт – каза Бианка. – Дай ни тези тримата и аз ще ти върна момичето цяло и невредимо. Сега вече мога да имам толкова малки играчки, колкото си искам. Една повече или по-малко...
– Томас – казах аз, – знам, че се познаваме съвсем отскоро, но не я слушай. И без това вече се опита да те убие.
Томас отмести погледа си от Бианка към мен и обрат-но. За миг очите ни се срещнаха – но достатъчно продължително, за да успея да надникна в него. След това той погледна настрани. Останах с впечатлението, че се опитва да ми каже нещо, не знам какво. Може би искаше да се извини.
– Знам, господин Дрезден – каза той, – но... Боя се, че ситуацията се промени.
Той не удари Сюзан; просто вдигна обутия си в сандал крак и леко я тласна към тълпата вампири. Тя успя само да извика изненадано и те я отведоха, повлякоха я към тъмнината.
Томас отпусна меча си и се обърна към мен, с гръб към вампирите. Съскайки злобно, те започнаха да се приближават към мен и Майкъл, заобикаляйки Томас. Един от тях се отърка в краката му. Устните му се изкривиха отвратено и той отстъпи встрани.
– Съжалявам, господин Дрезден. Хари. Наистина ми допаднахте. Но се боя, че харесвам себе си много повече.
Томас отстъпи назад, докато вампирите продължаваха да се приближават към стълбите. Някъде в тъмното Сюзан нададе кратък, изпълнен с ужас писък, който премина в стон. После настъпи тишина.
Бианка ме погледна над полюляващата се глава на Джъстин и се усмихна сладко.
– И така, магьоснико, това е краят. Вие двамата ще умрете. Но не се тревожи. Никой няма да намери телата ви. – Тя се обърна назад, към сумрака, който бавно поглъщаше Томас, и каза: – Кайл, Мавра. Убийте и малкото бледо копеле.
Томас рязко обърна глава към Бианка и изръмжа:
– Ти, кучко!
Отворих и затворих уста, но от нея не излезе нито звук. И как би могъл? Нито една дума не би могла да предаде безсилието, гнева и страха, които се трупаха в мен. Те разкъсаха умората ми като шипове на бодлива тел. Не беше честно. Направихме всичко, което можахме. Бяхме рискували всичко.
Не ние. Изборът беше мой.
Аз бях рискувал всичко.
И бях загубил.
Двамата с Майкъл не можехме да се бием срещу тях сами. Те бяха отвели Сюзан. Помощта, която мислехме, че сме намерили, се обърна срещу нас.
Те бяха хванали Сюзан.
И за това бях виновен аз. Не я бях послушал, когато трябваше. Не я бях защитил. И сега тя щеше да умре заради мен.
Не знам как би се почувствал някой друг, осъзнавайки нещо такова. Не знам дали отчаянието, омразата към себе си и безпомощната ярост ще го пречупят като трошлив цимент, или ще го стопят като мръсно олово, или ще го натрошат като евтино стъкло.
Знам само какво ми се случи на мен.
Пламнах.
Огън в сърцето ми, огън в мислите ми, в очите ми. Аз горях, горях дълбоко във вътрешностите ми, горях на места, които дори не знаех, че могат да болят.
Не си спомням заклинанието или думите, които произнесох. Но помня как посегнах към болката. Помня как си помислих, че ако ще умираме, то Бог да ми е на помощ, но слаб или не, безнадежден или не, аз щях да взема тези кръвожадни кучи синове с мен. Щях да им покажа, че не могат просто ей така да си играят със силите на сътворението, със самия живот. Никак не е за препоръчване да се изпречвате на пътя на магъосник от Белия съвет, когато приятелката му е отвлечена.
Мисля, че Майкъл сигурно беше почувствал нещо и беше взел момичето от ръцете ми, защото следващото нещо, което си спомням, бе как протегнах ръце към нощното небе и изкрещях:
– Fuego! Pyrofuego!17 Горете, мазни копелета! Горете!
17 Заклинание на Хари Дрезден, предизвикващо опустошителна огнена атака. – Б. пр.
Повиках огъня – и той се отзова.
Върховете на дърветата, подстригани във формата на крепостни кули, избухнаха в ослепителни пламъци, които веднага се прехвърлиха надолу, към храстите. Огънят се издигна във въздуха – на десет, петнайсет метра – и внезапното му избухване създаде бясна буря, която се завихри около нас, повдигайки всички, освен мен, от земята.
Стоях в окото на бурята, а съзнанието ми сияеше, озарено от силата, която протичаше през мен. Тя ме изгаряше и това караше някои части от мен да ликуват. Вятърът развяваше наметалото ми в алено-черен облак. Огънят освети и най-глухите ъгълчета на двора, разкривайки пред погледа ми остатъците от вампирското пиршество. Навсякъде лежаха на жалки купчинки младите хора, които бях видял по-рано. Някои от тях потрепваха. Някои от тях дишаха. Неколцина скимтяха и се опитваха да изпълзят по-далеч от топлината – но повечето лежаха абсолютно, ужасяващо неподвижни.