– Това също е вярно.
Прокарах пръсти през косата си и посегнах към колата. Майната му на стомаха ми.
– Просто трябва да решим какъв ще е следващият ни ход.
Майкъл поклати глава.
– Не знам. Трябва да остана при Чарити. И при сина си. Ако той... ако е болен, ще се нуждае от мен.
Отворих уста, за да възразя, но не можех. Майкъл вече беше рискувал живота си заради мен повече от веднъж. Беше ми дал сума ти добри съвети, в които не се бях вслушал. Особено за Сюзан. Ако бях внимавал повече, ако й бях казал какво чувствам, може би...
Прекъснах поредицата от мисли, преди истеричният плач, който се надигаше в гърлото ми, да се превърне в нещо повече от няколко сълзи в очите.
– Добре – отвърнах аз. – Благодаря ти. За помощта.
Той кимна и наведе глава, сякаш се срамуваше от нещо.
– Хари, съжалявам. Направих каквото можах. Но вече не съм толкова млад. И... изгубих меча си. Може би все пак не съм аз човекът, който трябва да го носи. Може би това е Неговият начин да ми каже, че вече трябва да си стоя вкъщи. Да застана до съпругата и децата ми.
– Знам – отвърнах аз. – Няма нищо. Направи онова, което смяташ за редно.
Майкъл леко докосна превръзката на челото си.
– Ако мечът беше в мен, сигурно щях да мисля другояче.
Той се умълча.
– Отивай – казах аз. – Виж какво, с мен всичко ще бъде наред. Съветът сигурно ще ми помогне. – Ако не бяха чули за загиналите в пожара хора, разбира се. Ако научеха, че съм нарушил Първия закон на магията, щяха да ми вземат главата по-бързо, отколкото бихте могли да произнесете „углавно престъпление“. – Просто върви, Майкъл. Аз ще се погрижа за Лидия.
– Добре – отвърна той. – Аз ще...
В този миг през главата ми мина една мисъл и аз дори не чух думите му.
– Хари? Хари, добре ли си? – попита той.
– Хрумна ми нещо – казах аз. – Аз... Тук има нещо, което не е наред. Нямаш ли това усещане?
Той само примигна.
Поклатих глава.
– Ще си помисля. Ще си запиша някои неща. Ще се опитам да разплета тая каша. – Тръгнах към вратата. – Хайде. Ще те изпратя.
Майкъл ме последва към изхода, но тъкмо когато сложих ръка върху дръжката, вратата внезапно се разтресе от няколко бързи удара, които едва ли можеха да бъдат наречени почукване. Стрелнах го с поглед; без да каже нито дума, той отиде до камината и взе ръжена, който беше облегнат на купчината дърва. Върхът му сияеше в оранжево-червено.
Когато вратата ми се разтресе от нова поредица силни удари, аз рязко я отворих и отстъпих встрани.
В стаята, залитайки, влезе слаба, средна на ръст фигура. Мъжът беше облечен с кожено яке, дънки и кецове и носеше бейзболна шапка на „Чикаго Къбс“. Държеше калъф за пушка от черна пластмаса и миришеше на пот и женски парфюм.
– Ти! – изръмжах аз.
Сграбчих го за раменете, преди да успее да възстанови равновесието си, и го блъснах силно към стената. Нанесох му силен удар с юмрук в челюстта, усещайки с наслада болката в кокалчетата на пръстите си. После го сграбчих с двете си ръце за реверите на якето и с ръмжене го запратих на пода на всекидневната.
Майкъл пристъпи напред, стъпи с обутия си в ботуш крак върху врата на неканения гост и поднесе нажежения връх на ръжена към очите му.
Томас пусна калъфа и вдигна нагоре ръцете си с разперени пръсти.
– Господи! – изпъшка той. Месестата му долна устна се беше цепнала и от нея сълзеше нещо бледо, розовеещо, което изобщо не приличаше на човешка кръв. Погледнах кокалчетата на ръцете си и видях, че по тях е размазана същата течност, която отразяваше светлината на огъня. – Дрезден – изфъфли Томас. – Не върши нищо необмислено.
Пресегнах се и свалих шапката от главата му. Черната му коса се беше разпиляла по раменете.
– „Необмислено“? Като например да те предам и да оставя група чудовища да изядат приятелката ти?
Погледът му се отмести към Майкъл, след което се върна към мен.
– Господи, почакай. Не стана точно така. Ти не видя какво се случи след това. Поне затвори вратата и ме изслушай.
Погледнах към отворената врата и след кратко колебание я затворих. Нямаше смисъл просто на инат да оставя гърба си незащитен.
– Не искам да го слушам, Майкъл.
– Той е вампир – рече Майкъл. – И ни предаде. Сигурно е дошъл, за да се опита да ни измами отново.
– Смяташ ли, че трябва да го убием?
– Преди да е наранил още някой – рече Майкъл.
Гласът му беше монотонен, незаинтересуван. Плашещ всъщност. Леко потреперих и се загърнах още по-плътно в халата ми.
– Виж какво, Томас – казах аз. – Имах адски кофти ден и се събудих само преди половин час. Не те съветвам да ме предизвикваш.