Той облиза устните си.
– В дома на Бианка. Пожарът съсипа задната му част, но само отвън. Вътре всичко си е наред и сутеренът е непокътнат.
– Добре – казах аз. – Говори.
И Томас заговори бързо, излагайки всички факти поред. След нанесеното от пожара опустошение Бианка и Дворът се прибрали в къщата. Бианка наредила на останалите вампири да изнесат по един от безпомощните смъртни. Един от тях понесъл Сюзан. Когато пристигнали полицията и пожарната, по-голямата част от работата им била свършена и пожарникарите открили предимно трупове. Началникът им влязъл вътре, за да поговори с Бианка, и излязъл оттам успокоен. Наредил на хората си да съберат всичко и да си тръгват. Пожарът е бил просто битов инцидент и той се радвал, че всичко е приключило.
След това вампирите получили възможността да се поуспокоят и да се позабавляват с „гостите“ си.
– Мисля, че са превърнали някои от тях – каза Томас. – Бианка вече има властта да го позволи. А и изгубиха твърде много от своите по време на битката и в пожара. Знам, че Мавра е взела двама със себе си, когато си е тръгнала.
– Тръгнала? – попитах аз.
Томас кимна.
– Говори се, че е напуснала града веднага след залез-слънце. Две нови гладни гърла, нали разбирате?
– А ти откъде знаеш всичко това, Томас? Последно, доколкото си спомням, хората на Бианка се опитваха да те убият.
Той сви рамене.
– Добрият лъжец винаги има по нещо подръка, Дрезден. Известно време успях да следя случващото се.
– Добре – казах аз. – Значи, те държат нашите хора в къщата. Трябва просто да влезем вътре, да ги намерим и отново да излезем.
Томас поклати глава.
– Ще ни трябва още нещо. Тя си е наела охрана от смъртни. Пазачи с автомати. Ще стане адско клане.
– На това му викам самоувереност – отвърнах с мрачна усмивка. – Къде в къщата държат пленниците?
Томас ме погледна мълчаливо и поклати глава.
– Не знам.
– Досега знаеше всичко – обади се Майкъл. – Защо точно сега реши да замълчиш?
Томас погледна предпазливо рицаря.
– Сериозно говоря. Познавам къщата не по-добре от вас.
Майкъл се намръщи.
– Дори да успеем да влезем вътре, не можем да тръгнем да проверяваме всяка врата. Трябва ни план на вът-решността.
Томас сви рамене.
– Съжалявам. Аз бях дотук.
Махнах с ръка.
– Не се притеснявай. Просто трябва да поговорим с някой, който е бил вътре.
– Да пленим някой от тях? – попита Майкъл. – Не знам дали ще успеем.
Поклатих глава и погледнах към спящата фигура на Лидия, която през цялото време не беше помръднала.
– Просто трябва да поговорим с нея. Тя е била вътре. Поне може да сподели с нас някаква полезна информация. Има дарба за това.
– Дарба?
– Сълзите на Касандра. Може да вижда откъслеци от бъдещето.
Облякох се и оставихме Лидия да поспи още час и нещо. Томас отиде в банята, за да си вземе душ, а двамата с Майкъл седнахме във всекидневната.
– Онова, което не мога да разбера – казах аз, – е как успяхме да се измъкнем толкова лесно оттам.
– На това лесно ли му викаш? – попита Майкъл.
Намръщих се.
– Може би. Очаквах да се опитат да се докопат до нас. Или да изпратят Кошмара по петите ни.
Майкъл се начумери и завъртя дръжката на меча между дланите си като стик за голф.
– Разбирам какво имаш предвид. – Той помълча за миг и каза: – Наистина ли смяташ, че момичето може да ни помогне?
– Надявам се.
В този момент Лидия се разкашля. Приближих се до нея и й помогнах да пийне малко вода. Тя изглеждаше замаяна, макар да започваше да идва на себе си.
– Горкото дете – обърнах се към Майкъл.
– Поне успя да поспи. Мисля, че е будувала дни наред.
Думите на Майкъл ме накараха да замръзна на място.
Започнах бавно да се отдръпвам от Лидия, но пръстите й се вкопчиха в пуловера, който бях облякъл. Опитах се да се отскубна, но тя ме удържаше с лекота, без дори да помръдне. Хлътналите й очи се отвориха и бялото им се наля с кръв. Устните й бавно се разтеглиха в зловеща усмивка. Когато заговори, гласът й беше тих и дрезгав, напълно различен от обичайната й интонация; той беше непознат и изпълнен със злоба.
– Не трябваше да й позволявате да спи. Или трябваше да я убиете, преди да се събуди.
Майкъл започна да се изправя. Лидия стана и с едната си ръка ме отлепи от земята, а кървавите й очи се взряха в мен с кръвожаден възторг.
– Отдавна чаках този миг – изрече меко чуждият глас, който принадлежеше на Кошмара. – Сбогом, магьоснико.
И слабото момиче ме метна като парцалена кукла върху каменната фасада на камината ми.