– Да не би да са те ударили по главата, докато не съм гледал? – попита Томас. – Дрезден, вече ти казах за охраната. За автоматите. Споменах автоматите, нали?
Махнах с ръка.
– Вече преминах точката, в която нормалният човек изпитва страх. Охрана и автомати, голяма работа. Виж какво, Бианка държи в плен Сюзан заедно с Джъстин и още двайсетина или трийсет младежи и може би се подготвя да ги превърне във вампири. В този случай ръцете на полицията са вързани. Някой трябва да направи нещо и аз съм единственият човек, който е...
– Готов да бъде напълнен с куршуми – намеси се Томас сухо. – Боже, това наистина ще ни помогне да пос-тигнем общата ни цел.
– О, невернико – рече Майкъл от мястото си. – Продължавай, Хари. Какво си намислил?
Кимнах.
– Добре. Предполагам, че Бианка ще е пръснала охраната из цялата къща. Ще е покрила всички входове; всички коли, които влизат в двора, ще бъдат претърсвани и така нататък.
– Именно – каза Томас. – Дрезден, мисля, че трябва да обединим ресурсите си. Да измислим нещо, използвайки нашите познати и връзки. Примерно да се преоблечем като сервитьори и да се промъкнем вътре. – Той се поколеба. – Добре де. Поне ти би могъл да минеш за сервитьор. Но ако просто нахълтаме в дома й, веднага ще бъдем убити.
– Само ако влезем така, че да ни видят.
Томас се намръщи.
– Да не си намислил нещо друго? Не мисля, че ще успеем да се скрием с магия. Тя се намира на своя територия – няма да е лесно да я заблудим с подобни ефекти.
Погледнах вампира и повдигнах вежди.
– Прав си. Намислил съм нещо друго.
* * *
Минах последен през процепа между света на смъртните и Небивалото. Носех жезъла и стрелящата пръчка, под ръкава на кожения ми шлифер се криеше защитната гривна, а на всяка ръка бях сложил по един меден пръстен.
Небивалото до апартамента ми изглеждаше като... апартамента ми. Само че малко по-чист и светъл. Дълбоко философско свидетелство за духовността на малкия ми сутерен? Може би. В сенките се движеха някакви фигури, притичваха като плъхове или се плъзгаха по пода като змии – малките духове се хранеха от късчетата енергия, които се изсипваха тук от дома ми в истинския свят.
Майкъл държеше в ръка сияещия с перлена светлина Аморакус. Достатъчно му беше да вземе меча и лицето му възвърна цвета си, и той започна да се движи така, сякаш наранените му ребра повече не го безпокояха. Беше облякъл дънки и бархетна риза и носеше подкованите си със стомана ботуши.
Томас беше облякъл едни стари мои дрехи и се беше въоръжил с алуминиевата бейзболна бухалка, която държах в килера. Той се оглеждаше с любопитство; тъмните му коси все още не бяха изсъхнали и падаха на мокри къдрици по раменете му.
Черепът на Боб стоеше в една мрежеста торбичка, която държах в ръката си, и оранжевите светлини в очните му ябълки сияеха слабо, като свещи.
– Хари – рече той. – Уверен ли си, че това е необходимо? Аз лично не бих искал да попадам в Небивалото, освен ако не е абсолютно необходимо. Някои стари недоразумения, ако ме разбираш...
– Не вярвам да имаш повече поводи за притеснения от мен. Ако кръстницата ми ме хване тук, край с мен. Спокойно, Боб – казах аз. – Просто ни преведи по най-краткия път до къщата на Бианка. След това аз ще пробия дупка до другата страна в нейното мазе, прибираме всички наши и ги отвеждаме вкъщи.
– Няма кратък път, Хари – каза Боб. – Това е светът на духовете. Нещата са свързани помежду си от понятия и идеи, които не се измерват във физически разстояния, като...
– Запознат съм с основната теория, Боб – прекъснах го аз. – Важното е, че ти можеш да се ориентираш тук много по-добре от мен. Заведи ни там.
Боб въздъхна.
– Добре. Но не мога да ви гарантирам, че ще успеем да влезем и излезем преди залез-слънце. Възможно е дори ти да не успееш да пробиеш дупка, докато слънцето все още грее. То има склонността да разсейва магическата енергия, която...
– Боб. Спести ми лекциите за по-късно. Остави магическата част на мен.
Черепът се залюля към Майкъл и Томас.
– Извинете, някой от вас казвал ли е на Хари, че това е наистина безмозъчен план?
Томас вдигна ръка.
– Аз. Не помогна особено.
Боб завъртя очните си светлинки.
– Винаги става така. Дрезден, ако умреш, много ще се ядосам. Сигурно ще ме захвърлиш под някоя скала в последния момент и ще остана заклещен там през следващите десет хиляди години, докато някой не ме намери.
– Не ме изкушавай. Не говори излишни приказки, а ни води.
– Si19, мемсахиб20 – рече Боб със сериозен тон. Томас се изкиска. Боб обърна очните си светлини към стълбището, което извеждаше навън от небивалската версия на апартамента ми. – Натам – рече той.