19 Да (исп.). – Б. пр.
20 Учтиво обръщение към омъжена европейска жена в колониална Индия. – Б. пр.
Излязохме от апартамента и се озовахме в призрачно подобие на Чикаго, което наподобяваше театрална декорация: плоски фасади, зад които липсваше обем, смътна светлина, която можеше да идва от слънцето, луната или уличните лампи, и в допълнение към това – сивкавокафява мъгла, забулваща всичко. Боб ни поведе по един тротоар, после сви в някаква уличка и ни накара да минем през гаражна врата, зад която се появи изсечена в камък стълба, водеща към дълбините на земята.
Следвайки указанията му, ние се спуснахме в тъмното. На моменти единствената светлина, с която разполагахме, беше оранжевото сияние на очните светлини на черепа. Боб завърташе главата си в посоката, в която трябваше да вървим, и ние вървяхме из подземната зона, представляваща предимно тъмнина и ниски тавани. Подът под краката ни постепенно започна да се издига и изведнъж се озовахме на върха на продълговат хълм, в центъра на кръг от стърчащи долмени. Над главите ни сияеха ярки звезди; в гората, която се намираше в подножието на хълма, блуждаеха светлини като полудели светулки.
Застинах като вкаменен.
– Боб – казах аз. – Издъни се, човече. Това е Страната на феите.
– Разбира се, че е тя – отвърна Боб. – Това е най-голямата територия в Небивалото. Не можеш да отидеш никъде, без да минеш през Царството на феите.
– Тогава нека го прекосим по-бързо – казах аз. – Не можем да останем тук.
– Ако щеш, ми вярвай, но и на мен не ми се стои. Или ще попаднем в Дисниевата версия на Страната на феите, с елфи и малки пиксита, и кой знае още какви захаросани сладурчета, или ще ни се падне версията със злата вещица, която е доста по-забавна, но далеч не така здравословна.
– Дори Летният двор не е толкова захаросан и сладък. Боб, млъквай вече. Накъде?
Черепът се обърна безмълвно към западната страна на хълма и ние започнахме да се спускаме по нея.
– Прилича на парк – отбеляза Томас. – Тоест щеше да прилича, ако тревата ни стигаше до коленете. Сега е по-скоро като хубаво игрище за голф.
– Хари – рече тихо Майкъл, – имам лошо предчувствие.
Косъмчетата на тила ми започнаха да настръхват. Обърнах се към него и кимнах.
– Боб, накъде е изходът?
Боб кимна напред и ние заобиколихме група дървета. Над една абсурдно дълбока пропаст се извиваше покрит мост в колониален стил.
– Натам – каза Боб. – Това е границата. Мястото, което търсите, не е много далеч от другата й страна.
В далечината се разнесе тръбенето на ловджийски рог и лаенето на хрътки.
– Тичайте към моста – извиках аз.
Томас хукна напред без някакво видимо усилие. Пог-леднах към Майкъл, който стискаше меча с ефеса напред и беше положил острието му върху лакътя си. Лицето му беше изкривено от усилие и болка, но той не изоставаше.
– Хари – изкомандва Боб. – Няма да е зле да се затичате малко по-бързо. Приближава ни ловна дружинка.
Рогът отново изтръби, отеквайки в долмените, и до ушите ни достигнаха виковете на ловджиите. Томас се извърна да погледне и потича известно време гърбом, преди отново да се обърне напред.
– Мога да се закълна, че допреди миг бяха поне на километър по-далеч.
– Това е Небивалото – изпъшках аз. – Разстояние, време. Тук всичко е объркано.
– Леле – обади се Боб. – Не съм знаел, че адските хрътки стават толкова големи. Погледни, Хари, това е кръстницата ти! Здрасти, Лий!
Ако Боб имаше тяло, сигурно сега щеше да подскача весело и да й маха с ръка.
– Не толкова ентусиазирано, Боб. Ако ме хване, ще трябва да се присъединя към дружинката.
Очните светлинки на Боб се обърнаха към мен и той преглътна звучно.
– О, това е доста неприятно. На това му се вика разо-чарование. Всъщност допълнително разочарование, защото и без това нещата не вървяха много добре.
– Може и така да се каже – изсумтях аз.
– Ами бягай тогава – каза Боб. – Бягай по-бързо. Наистина трябва да се забързаш, Хари.
Краката ми направо летяха над тревата.
Томас стигна пръв до моста и затропа по дъските с кецовете си. Майкъл изоставаше само на крачка. Макар и със счупено ребро и двайсет години по-възрастен от мен, той пак беше успял да ме надбяга до проклетия мост. Трябва да тренирам повече.
– Успях! – изкрещях аз, когато до моста ми оставаше само още една последна дълга крачка.
Преди кракът ми да успее да стъпи върху него, около шията ми се уви ласо и ме дръпна рязко назад. Паднах по гръб на земята, оставайки без въздух за втори път през последните два часа.