– Ох! – каза Боб. – Хари, каквото и да правиш, не ме изпускай. Особено под някоя скала.
– Много ти благодаря – изпъшках аз, докато се опитвах да разхлабя въжето около врата ми.
Тежки копита потънаха в тревата от двете страни на главата ми. Преглътнах тежко и погледнах към черния като нощ жребец със сребристочерна юзда. Копитата му бяха подковани със заострени подкови от някакъв сребрист метал. Не беше желязо или стомана. По подковите имаше кръв, сякаш конят беше стъпкал до смърт някое клето същество. Или го беше разсякъл на части.
Погледът ми се плъзна от коня към ездача му. Лий яздеше звяра странично, напълно спокойна и самоуверена. Тя носеше тъмносиня рокля със самурени кожи, а косата й падаше по гърба, заплетена в свободна плитка. В очите й блестяха отраженията на звездите, ръката й държеше другия край на ласото. Адските хрътки обикаляха около жребеца и гледаха стръвно към моя милост. Можете да го считате за игра на въображението, но те ми изглеждаха адски гладни.
– Значи, вече се чувстваме по-добре, нали? – попита Лий и леко се усмихна. – Това е чудесно. Най-накрая ще можем да изпълним договорката ни.
Глава 33
Само две подобни брутални ситуации в живота на човек стигат, за да го превърнат в непоправим циник. Достатъчно е някой зъл магьосник да се опитва да ви погуби или няколко пощурели хексенволфа да се опитат настоятелно да ви изтръгнат гръкляна, и започвате да очаквате най-лошото. Всъщност ако най-лошото така и не се случи, дори започвате да изпитвате определено разочарование.
Така че даже се зарадвах, че кръстницата ми успя да ме спипа, въпреки всичките ми усилия да не се срещам с нея. Въобще нямаше да ми е приятно да разбера, че всъщност целият свят не се е опълчил срещу мен. Това щеше да издърпа килимчето изпод краката на моята мания за преследване.
Освен това, изхождайки от предположението, че някаква садистична висша сила ще се погрижи да усложни живота ми докрай, аз си бях подготвил план.
Разхлабих ласото около врата си и изграчих:
– Томас, Майкъл. Сега.
Двамата измъкнаха от джобовете си малки картонени кутийки с големината на човешка длан, почти квадратни. Майкъл разпръсна част от съдържанието на първата кутийка напред, размахвайки ръка наляво и надясно като сеяч на семена. Томас направи същото от другата ми страна, така че малките предмети от кутийките изпопадаха върху тревата наоколо и дори върху мен.
Хрътките на феята изквичаха изненадано и избягаха. Конят на кръстницата ми изцвили и отскочи назад, отдалечавайки се на няколко метра от мен.
Закрих лицето си с ръце, за да попреча на малките гвоздеи да попаднат в очите ми. Те валяха отгоре ми като бодлив душ и се забиваха в тревата около мен. Когато конят се отдръпна назад, кръстницата ми се принуди да отпусне въжето, разхлабвайки примката около врата ми.
– Желязо – изсъска Лий. Прекрасното й лице се изкриви от злоба. – Осмеляваш се да оскверняваш земята на Оунший с желязо! Кралицата ще изтръгне очите ти от черепа!
– Няма – рече Томас. – Това е алуминий. В него няма желязо. Имате прекрасен кон. Как се казва?
Лий погледна бързо към Томас, а после и към гвоздейчетата по земята. Междувременно аз бръкнах в джоба си, сграбчих аварийния ми план и го лапнах. Малко дъвчене, преглъщане и бях готов.
Направих всичко възможно обхваналият ме ужас да не се изпише на лицето ми.
– Не е стомана? – попита Лий. Наведе се към земята и едно от гвоздейчетата скочи в шепата й. Тя го стисна, намръщи се и ме изгледа предпазливо. – Каква е целта му?
– Да ти отвлече вниманието, кръстнице – отвърнах аз. Закашлях се и се потупах по гърдите. – Просто трябваше да изям нещо.
Лий отпусна ръката си върху шията на коня и дивият звяр се успокои. Една от хрътките на сенките пристъпи нап-ред и побутна пирончетата с носа си. Лий подръпна леко въжето, затягайки отново примката около врата ми, и каза:
– Това няма да ти помогне, магьоснико. Не можеш да избягаш от въжето. То е омагьосано да те задържи. Няма да успееш да се измъкнеш от силата ми. Не и тук, в Царството на феите. Твърде силна съм за теб.
– Така е – съгласих се аз и се изправих на крака. – Затова давай да приключваме. Превърни ме в кученце и ми покажи кое дръвце мога да препикая.
Лий ме погледна така, сякаш бях полудял.
Хванах въжето и го разтръсках нетърпеливо.
– Хайде, кръстнице. Направи си магията. Мога ли да си избера цвета? Мисля, че това тъмносиво не ми допада. Дали не можеш да измислиш някоя хубава златиста кожа за мен? Или пък не, сетих се! Зимно бяло! Със сини очи, винаги съм искал сини очи и...