– Замълчи! – изръмжа Лий и разклати въжето.
Почувствах как нещо ме жилва и езикът ми буквално залепна за небцето. Опитах се да продължа да говоря, но в гърлото ми сякаш зажужаха гневни жилещи пчели. Предпочетох да замълча.
– Така – рече Томас. – Това бих искал да го видя. Досега не съм присъствал на външна трансформация. Моля ви, мадам, продължете. – Той махна нетърпеливо с ръка. – Превърнете го в кученце!
– Това е номер – изсъска Лий. – Не си мисли, че ще те спаси, магьоснико. Каквито и скрити сили да са приготвили приятелите ти срещу мен...
– Не сме – намеси се Майкъл. – Кълна се в Кръвта на Христос.
Лий си пое рязко дъх, сякаш при тези думи внезапно я беше обхванал студ. Бавно приближи коня си до мен, така че хълбокът на животното да се притисне до рамото ми. Тя намота коженото ласо на ръката си, оставяйки свободни само петнайсетина сантиметра. После дръпна силно примката, като едва не ме събори на земята. След това се наведе към мен и прошепна:
– Кажи ми, магьоснико, какво криеш от мен?
Езикът ми отново бе свободен и аз се прокашлях.
– О, не е кой знае какво. Просто исках да хапна един залък, преди да потеглим.
– Залък – промърмори Лий.
После ме придърпа към себе си, наведе се напред и изящните й ноздри потръпнаха. Тя вдъхна дълбоко, копринената й коса ме погали по бузата и устните й почти докоснаха моите.
Гледах как на лицето й бавно се изписва изненада. Заговорих с нисък глас:
– Разпозна миризмата, нали?
Изумрудените й очи се разшириха.
– Ангелът унищожител – прошепна тя. – Избрал си смъртта, Хари Дрезден.
– Аха – съгласих се аз. – Отровна гъбка. Бяла мухоморка. Както и да е. Аманитинът ще достигне до кръвта ми след около две минути. След това ще започне да разкъсва бъбреците и дроба ми. След няколко часа ще припадна и ако не умра още тогава, ще преживея още няколко дни, докато вътрешните ми органи бавно ще умират. – Усмихнах се. – За нея няма противоотрова. Съмнявам се, че магията ти е толкова силна, че да успееш да ме сглобиш отново. Залепването на рани е доста по-различно от регенерирането на вътрешни органи. И така, ще тръгваме ли? – Аз поех в посоката, откъдето се беше появила Лий. – Ще ти доставя насладата да ме поизмъчваш няколко часа, преди да започна да повръщам кръв и да умра.
Лий дръпна силно ласото и ме накара да спра.
– Това е номер – изсъска тя. – Ти ме лъжеш.
Погледнах я с крива усмивка.
– Хайде, кръстнице – казах аз. – Знаеш, че съм ужасен лъжец. Смяташ ли, че наистина ще успея да те излъжа? Не го ли подуши?
Лий ме погледна и на лицето й бавно се изписа ужас.
– Безмилостни ветрове – ахна тя. – Ти си полудял.
– Не съм – уверих я аз. – Знам точно какво правя. – Обърнах се към моста. – Сбогом, Майкъл. Сбогом, Томас.
– Хари – каза Майкъл. – Сигурен ли си, че не трябва...
– Шшт – казах аз, стрелвайки го с поглед. – Не трябва.
Погледът на Лий прескачаше от мен на него и обратно.
– Какво? – попита настоятелно тя. – Какво има?
Завъртях очи и махнах с ръка към Майкъл.
– Ами – рече той, – както обикновено се случва, аз имам нещо подръка, което би могло да помогне.
– Нещо? Какво? – попита настоятелно Лий.
Майкъл бръкна в джоба на якето си и извади малък мускал, запушен в единия край.
– Това е екстракт от бял трън – каза той. – Използват го в много европейски болници при отравяне с гъби. Теоретично помага на болните да оцелеят. Ако се вземе навреме, разбира се.
Лий присви очи.
– Дай ми го. Веднага.
Цъкнах с език.
– Кръстнице. Като твой верен спътник и любимец считам за свое задължение да те предупредя за това, колко е опасно някоя от висшите ший да приема дарове. Това може завинаги да те обвърже с дарителя, ако не му отвърнеш с подобаващ дар.
По лицето на Лий бавно плъзна червенина – от кремавата кожа на ключиците и гърлото й през бузите, та чак до пищната й коса.
– Значи – каза тя, – ти ми предлагаш сделка. Готов си да погълнеш дори бяла мухоморка, за да ме принудиш да те освободя.
Повдигнах едната си вежда и кимнах с усмивка.
– В общи линии, да. Виждаш ли, аз разбирам ситуацията по следния начин. Нужен съм ти жив. Мъртъв не съм ти от никаква полза. Освен това магията ти не може да се справи с отравянето.
– Аз те притежавам – изръмжа тя. – Сега си мой!
– Смея да възразя – отвърнах аз. – Твой съм през следващите два дни. След това съм мъртъв и повече няма да ти свърша никаква работа.