– Хари – рече Майкъл рязко. – Погледни.
Обърнах се към кръстницата ми, която се беше отдалечила на известно разстояние от нас и седеше неподвижно върху черния си жребец. Тя вдигна ръката си, в която държеше нещо черно и лъскаво, може би нож. Размаха го в четирите посоки – на север, запад, юг и изток. Произнесе нещо неразбираемо и дърветата застенаха под внезапно появилия се вятър. От тъмния нож в ръката на магьосницата ший заструи толкова силен поток от енергия, че косъмчетата на тила и по ръцете ми настръхнаха.
– Магьоснико! – извика тя. – Тази вечер ти сключи сделка с мен. Няма да те преследвам. Но не си правил подобна сделка с останалите. – Тя отметна глава назад и издаде продължителен силен вик, който бе едновременно ужасяващ и прекрасен. Той отекна в хълмистата равнина и получи отговор. До ушите ни достигнаха нови звуци – силен вой, свирукащи писъци и дълбок гърлен рев. – Има много други, които са ми длъжници. – Лий се ухили злобно. – Няма да позволя да ме измамиш. Ти си беше приготвил отварата. Нямаше да поставиш живота си в опасност, ако нямаше лек подръка. Аз няма да ти посегна – но те ще те доведат при мен. По един или друг начин, Хари Дрезден, тази нощ ти ще бъдеш мой.
Вятърът продължи да се засилва и внезапно появилите се облаци скриха звездите. Воят и виковете се приближаваха, носени от вятъра.
– По дяволите – казах аз. – Боб, трябва да се махнем оттук. Веднага.
– До мястото, което ми показа на картата, има още доста път – отвърна Боб. – Една миля, може би две, ако използваме земните мерки.
– Две мили – отбеляза Майкъл. – Няма да успея да тичам толкова дълго. Не и когато ребрата ми са в такова състояние.
– А аз няма да мога да те нося – каза Томас. – Може да съм невероятен и мускулест, но и моите възможности имат предел. Да вървим, Хари. Сега сме само двамата.
Мислите ми препускаха в главата, докато се опитвах да измисля план. Майкъл нямаше да издържи на темпото ни. Досега беше успял да тича, но лицето му беше посивяло и движенията му бяха доста вдървени, сякаш изпитваше болка. Вярвах на Майкъл. Доверявах му се, когато се биехме рамо до рамо, доверявах му се, когато прикриваше гърба ми. Вярвах, че ще успее да се погрижи за себе си.
Но какво би могъл да направи сам срещу цяла хайка разгневени феи? Нямаше как да съм сигурен – дори и с меча в ръка, той си оставаше просто човек. Би могъл да изгуби живота си. А аз не исках и той да ми тежи на съвестта.
Погледнах към Томас. Красивият вампир караше дори старите ми дрехи да изглеждат като последен писък на модата. Дрипльо nouveau21. Той отвърна на погледа ми с блестяща усмивка и аз се сетих за думите му колко добър лъжец е. Томас беше на моя страна. До голяма степен. Държеше се достатъчно приятелски. Дори очевидно имаше достатъчно причини да иска да ми помогне и да работи заедно с мен, за да си върне Джъстин.
21 Игра на думи с Art nouveau (букв. „ново изкуство“ – съвременен стил в архитектурата, изящните и приложните изкуства). – Б. пр.
Освен ако не ме лъжеше. Освен ако не се окажеше, че тя изобщо не е отвлечена.
Не можех да му вярвам.
– Вие двамата оставате тук – казах аз. – За да удържите моста. Не е нужно да се съпротивлявате дълго. Просто ги забавете. Накарайте ги да ви заобиколят.
– Ооо – каза Боб. – Добър план. Това доста ще ги изтормози, Хари. Имам предвид, докато не убият Майкъл и Томас и не се впуснат след теб. Но това ще ти спечели минути! Може би дори часове!
Погледнах към черепа, а след това към Майкъл. Той стрелна Томас с поглед, след което ми кимна.
– Ако се появи някакъв проблем, аз ще съм ти нужен, за да те защитя – възрази Томас.
– Мога и сам да се погрижа за себе си – отвърнах му аз. – Виж какво, целият този план зависи от изненадата, скоростта и потайността. Когато съм сам, мога да действам доста по-потайно. Ако се наложи да се бия, няма да има особено значение дали ще съм сам, или ще сме двама. Стигне ли се до бой, с всичко е свършено.
Томас се намръщи.
– Значи, ти искаш да останем тук и да загинем заради теб, така ли?
Погледнах го.
– Задръжте моста, докато се измъкна от Небивалото. След това няма да имат никаква причина да ви преследват.
Вятърът нададе вой, а на хълма с долмените се появиха неясни фигури, тъмни снижени сенки, които се движеха бързо.
– Тръгвай, Хари – каза Майкъл и стисна здраво Аморакус в ръцете си. – Не се притеснявай. Ще ги задържим.
– Сигурен ли си, че не предпочиташ да дойда с теб? – попита Томас, пристъпвайки към мен.