Сияйният стоманен меч на Майкъл се спусна рязко пред него и острието му се притисна към корема му.
– Сигурен съм, че предпочитам да не го оставям насаме с теб, вампире – каза Майкъл с учтив тон. – Ясен ли съм?
– Напълно – отвърна Томас с въздишка. После ме погледна и каза: – Погрижи се да не я оставиш там, Дрезден. И да не загинеш.
– Ще се погрижа – отвърнах аз. – Особено за второто.
И тогава първата чудовищна твар, която напомняше на изтъкан от сенки пещерен лъв, прелетя покрай Лий и замахна към мен с острите си нокти. Томас ме избута с рамо встрани от пътя й и извика, когато създанието разпра ръката му. Майкъл изкрещя нещо на латински; мечът му засия с бяла светлина и разсече сенчестата коткоподобна твар на две половини, които рухнаха върху моста.
– Тръгвай! – изрева Майкъл. – Бог да е с теб!
Побягнах.
Звукът от битката постепенно заглъхна зад гърба ми, докато накрая не започнах да чувам само собственото си хрипливо дишане. Около мен Небивалото се промени. Вместо изваяната приказна градина се появи гъста, тъмна гора; от обграждащите тясната пътека дървета висяха паяжини. В сенките проблясваха очи на създания, които не се виждаха ясно.
– Ето там! – извика Боб. Оранжевите светлинки в очните му ябълки проблеснаха към разцепения ствол на едно мъртво, кухо дърво. – Отвори процепа там и той ще ни отведе на мястото!
Спрях се, дишайки тежко.
– Сигурен ли си?
– Да, да! – отвърна Боб. – Побързай! Оунший ще се появят всеки момент!
Погледнах уплашено назад и започнах да събирам силата си. Заболя ме. Чувствах се толкова слаб. Отровата в стомаха ми все още не беше започнала да разяжда тялото ми, но имах усещането, че я чувствам как се движи, облизва се кръвожадно и оглежда вътрешните ми органи, чудейки се откъде да започне. Прогоних всички подобни мисли от главата си и се опитах да дишам равномерно, да събера нужната енергия и да разкъсам завесата между световете.
– Ъъъ, Хари – внезапно рече Боб. – Чакай малко.
Зад гърба ми пропука клонка. Чу се шумолене от нещо, което бързо се приближаваше към мен. Не му обърнах внимание; протегнах ръка и бръкнах с пръсти в рехавата субстанция, обозначаваща границата на Небивалото.
– Хари! – каза Боб. – Наистина смятам, че трябва да чуеш това.
– Не сега – промърморих аз.
Шумолящият звук се приближи; вече започваха да се различават стъпките на нещо голямо. Земята се разтърси от оглушителен рев. Свещено сгладне и честлинни комбурси, Батман!22
22 Перифраза на стиха ‘Twas brillig, and the slithy toves от „Алиса в Огледалния свят“ на Луис Карол (На български: „Бе сгладне и честлинните комбурси...“ – превод Стефан Гечев). – Б. пр.
– Aparturum! – извиках аз, напрегнах цялата си воля и отворих прохода.
През цепнатината проникна слаба светлина.
Скочих в нея, като междувременно наредих на прохода да се затвори зад гърба ми. Нещо се вкопчи в единия ръб на кожения ми шлифер, но аз се дръпнах рязко, изтръгнах се и преминах от другата страна.
Полетях напред и паднах на земята. В носа ме удари силен мирис на есенен въздух и влажни камъни. Сърцето ми се беше разтуптяло от усилието едновременно да тичам и да поддържам заклинанието. Надигнах глава, за да се огледам и да събера нещата си.
Боб беше спазил обещанието си. Беше ме извел от Небивалото точно в имението на Бианка. Лежах на пода край голямото стълбище, далеч от входната врата и голямата зала.
Освен това бях заобиколен от вампири, които бяха захвърлили човешките си обвивки и стояха надвесени над мен в истинския си облик. Бяха поне дузина, тъмните им очи проблясваха, носовете им помръдваха, от оголените им вампирски зъби на пода капеше слюнка, а ноктите им проблясваха във въздуха или почесваха провисналите им черни тела. Някои имаха пресни рани от изгаряне.
Не помръднах от мястото си. Усещах, че всяко движение, всеки опит да побягна ще ги накара да се нахвърлят като обезумели върху мен.
Докато гледах вцепенен, по стълбите се изкачи Бианка, облечена с бял копринен халат, който шумолеше около изящните й прасци. В ръката си държеше свещ, която я обливаше в мека светлина. Тя ми се усмихна много бавно, много нежно и стомахът ми се сви.
– Я виж ти – измърка тя. – Хари Дрезден. Посещението ти е изключително приятна изненада.
– Опитах се да те предупредя – каза Боб с нещастен глас. – На онова място границата ми се стори много изтъняла. Сякаш някой вече беше минавал оттам. Сякаш държаха това място под наблюдение.
– Разбира се – промърмори Бианка. – Пазач на всеки вход. За глупачка ли ме смятате, господин Дрезден?