Погледнах я, изпълнен с отчаяние. Нямах какво да й отговоря. Вместо това започнах да събирам силата си, за да вложа всичко, което ми беше останало, в изтриването на самодоволната усмивка от красивото й фалшиво лице.
– Скъпи мои – измърка Бианка, без да сваля очи от мен. – Свалете го долу.
Нападнаха ме толкова бързо, че дори не видях движението им. Просто някаква чудовищна сила се стовари върху мен. Помня смътно как ме прехвърляха от нокти в нокти, как ме подмятаха като играчка във въздуха. Под съпровода на сумтящи и квичащи звуци, лъскави черни очи и ужасен, съскащ смях.
Носеха ме надолу, подхвърляйки ме помежду си, взеха ми всичко, Боб изчезна без звук. После ме притиснаха към пода, докато аз се борех и надавах безполезни писъци. Ужасът ми беше твърде голям, за да се съсредоточа, да се опитам да се защитя.
Там, в тъмното, те свалиха всичките ми дрехи. Почувствах как Бианка притиска голото си тяло към моето, онова горещо, гъвкаво, великолепно тяло, което се беше превърнало в кошмар. Усетих как кожата й се нацепи и се разлетя встрани, разкривайки истинската й форма. Мирисът на сладкия й парфюм отстъпи пред вонята на гнили плодове. Мъркащият й глас се превърна във виещо съскане.
После почувствах езиците им. Меки, интимни, топли и влажни. Опитах се да изкрещя, но удоволствието ме заля като вълна. Химическо удоволствие, животинско чувство, безсърдечно и студено, което не се интересуваше от ужаса ми, от отвращението и отчаянието.
Тъмнина. Отвратителна, плътна, чувствена тъмнина.
После дойде болката.
А след това – нищо.
Глава 34
Почти не помня баща си. Бях на около шест години, когато той почина. Спомням си само един отруден мъж с леко отпуснати рамене, с благ поглед и силни ръце. Той беше магьосник – но не като мен, а фокусник. И то добър. Но така и не успя да стане известен. Прекарваше твърде много време в изнасяне на представления в детски болници и домове за сираци, за да успее да натрупа състояние. Двамата с него обикаляхме из цялата страна. Спомените от първите няколко години от живота ми са свързани с леглото ми в задната част на фургона, с шумоленето на асфалта под гумите, което ме приспиваше, сигурен, че баща ми е буден, кара колата и ще се погрижи за мен.
Кошмарите започнаха малко преди смъртта му. Не помня точно какво представляваха – но помня как се будех с ужасени писъци. Крещях в тъмното и се опитвах да намеря най-тясното място, където да се свра. Баща ми идваше да ме търси, намираше ме и ме вземаше в скута си. Прегръщаше ме и ме затопляше, и съвсем скоро аз отново заспивах, успокоен, в безопасност.
– Тук чудовищата не могат да те хванат, Хари – казваше той. – Не могат да те хванат.
И беше прав.
Досега. До тази вечер.
Чудовищата ме хванаха.
Не знам къде свършваше реалният живот и къде започваха кошмарите, но се събудих изведнъж с глухи, дрезгави викове, напомнящи хлипания. Виках, докато останах без дъх, и след това можех само да хълцам.
Лежах там гол, изгубен. Никой не дойде да ме прегърне. Никой не се опита да оправи нещата. Всъщност никой не го беше правил, откакто баща ми умря.
Трябваше да се оправям сам. Добре тогава, първо дишането. Опитах се да го контролирам, да спра накъсаните хлипания и да започна да дишам бавно и равномерно. После дойде ред на ужаса. На болката. На унижението. Повече от всичко ми се искаше да изпълзя в някоя дупка и я затворя зад себе си. Искаше ми се да ме няма.
Но ме имаше. И ме болеше. Болеше ме толкова силно, че се чувствах даже твърде жив.
Изгарянията ме боляха най-силно, следвани на второ място, след фотофиниш, от вълната засилващо се гадене. Ръцете ми подсказваха, че лежа на под, но останалата част от тялото ми смяташе, че съм затворен в някакъв гигантски жироскоп. Болеше ме. Гърлото ми се беше свило и болеше, сякаш го бях изгорил с някаква гореща течност или химикал. Предпочитах да не мисля върху това.
Опипах се и установих, че всичките ми крайници са налице и годни за действие. В корема ми нещо бълбукаше и ръмжеше и за миг ме заболя толкова силно, че се принудих да се свия на кълбо.
Обля ме студена пот. Гъбата. Отровата. Шест до осемнайсет часа. Може би малко повече.
Езикът ми надебеля, устата ми пресъхна, чувствах се замаян – познатите ми от преди усещания от въздействието на вампирската отрова.
За миг спрях да се боря. Просто си лежах там без сили, жаден, измъчван от болка и гадене, свит на кълбо. Сигурно щях да започна отново да плача, ако в мен бяха останали поне някакви чувства. Щях да заплача и да се моля да умра.