Вместо това някакъв безмилостен, силен глас в главата ми ме караше да отворя очи. Поколебах се, изпълнен със страх. Не исках да ги отворя и да не видя нищо. Не исках да открия, че се намирам във все същата тъмнина. В онзи мрак със съскащите създания около мен. Може би все още бяха там и само чакаха да се събудя, за да...
За миг ме обхвана силна паника, която ми даде достатъчно сила да потреперя и да се надигна до седнало положение. Поех си дълбоко дъх и отворих очи.
Можех да виждам. Светлината опари очите ми; тънка линия, очертаваща правоъгълник – врата. За миг присвих очи, за да привикнат към тъмното.
Предпазливо огледах стаята. Не беше голяма. Три на три метра или малко повече. Лежах в един от ъглите. Силно миришеше на гнило. Очевидно тъмничарите ми нямаха проблем с това, да ме оставят да се въргалям в собствените си нечистотии. Част от тях беше полепнала по мен, по ръцете и краката ми. Повръщано, предположих. Примесено с кръв. Първи симптом на отравянето с гъби.
В сумрака се забелязваха и други предмети. Някакви парцали, струпани в ъгъла, които приличаха на купчина мръсно бельо. Няколко коша за пране. Пералня и сушилня, поставени пред стената срещу вратата.
И Джъстин, облечена по същия начин като мен, притис-нала гръб към стената, обвила с ръце притиснатите си към гърдите крака, която ме гледаше с тъмните си, трескави очи.
– Буден сте – каза тя. – Не вярвах, че някога ще се събудите.
Великолепното момиче, което бях видял на бала, беше изчезнало. Косата й висеше на мазни кичури. Бледото й тяло изглеждаше отслабнало, почти измършавяло, а крайниците й, или поне онова, което можех да видя от тях, бяха мръсни, също като лицето й.
Погледът й ме притесняваше. В очите й се забелязваше нещо животинско, нещо смущаващо. Не исках да я гледам твърде дълго. Колкото и зле да се чувствах, все пак ми беше останал достатъчно ум, за да не поглеждам в тези очи.
– Не съм луда – каза рязко тя. – Знам какво си мислите.
Трябваше да се прокашлям, преди да успея да й отговоря, и това отново пробуди болката в корема ми.
– Не съм си мислил такова нещо.
– Разбира се, че не – изръмжа момичето. Тя се изправи грациозно, въпреки мръсотията и слабостта си, и се примъкна към мен. – Знам какво си мислите. Че са ви затворили тук при оная глупава малка курва.
– Не – отвърнах аз. – Аз... не е това, което...
Тя ми изсъска като котка и замахна с нокти към лицето ми, оставяйки на бузата ми три парещи резки. Извиках и се дръпнах назад, блъскайки се в стената.
– Винаги мога да позная, когато съм в такова състояние – каза Джъстин.
Тя ме изгледа равнодушно, обърна се рязко на пети и отдалечи от мен. После изведнъж се отпусна на четири крака и впери в мен отсъстващ, незаинтересуван поглед.
Погледнах я за миг, чувствайки топлината на кръвта, която се събираше в драскотините. Докоснах ги с пръст и той веднага се обагри в алено. Погледнах отново момичето и поклатих глава.
– Съжалявам – казах аз. – Господи, какво са ти направили?
– Това – отвърна тя безгрижно, протягайки напред едната си ръка. На китката й се забелязваха две кръгли, възпалени дупки. – И това. – Тя протегна и другата си ръка, показвайки същите дупки. – И това. – Тя изпъна крака си, показвайки ми белезите на бедрото. – Всички искаха да опитат. И го получиха.
– Не разбирам – казах аз.
Тя ми се усмихна и твърде многото зъби в устата й проблеснаха, което ме изпълни с безпокойство.
– Не са ми направили нищо. Аз съм си такава. Винаги съм била такава.
– Ъъъ – казах аз. – Снощи не беше такава.
– Снощи ли – сопна ми се тя. – Беше преди две нощи. Поне. И той беше там.
– Томас?
Долната й устна потрепери. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.
– Да. Да, Томас. Той ми действа успокояващо. Вътре в мен има толкова много неща, които искат да излязат, точно както в болницата. Контрол, казаха те. Липсва ми онзи контрол, който повечето хора имат. Виновни са хормоните, но лекарствата само ме карат да се чувствам още по-зле. Но от него – не. Само се чувствам изморена.
– Но...
Лицето й отново потъмня.
– Млъквай! – сопна ми се тя. – „Но“, „но“, „но“. Идиот, който задава идиотски въпроси. Глупак, който не иска, когато искам да му дам. Никой не прави така. Никой от тях, защото те само искат да вземат, да вземат, да вземат.
Кимнах, без да казвам нищо – тя беше ужасно възбудена. Може би от моя страна не е политически коректно, но над главата на Джъстин просветна една голяма неонова табела с надпис КУКУ.
– Добре – казах аз. – Просто... просто се успокой, става ли?