Тя ме погледна и утихна. След това се промъкна до тясното пространство между стената и пералнята и се сви в него. Започна да си играе с косата и вече като че ли не ме забелязваше.
Изправих се. Не ми беше лесно. Всичко около мен се завъртя. Намерих на пода една мръсна кърпа. Използвах я, за да забърша част от нечистотията по тялото ми.
После отидох до вратата и се опитах да я отворя. Тя беше здраво залостена. Натиснах я с цялото си тяло, но от усилието стомахът така ме заболя, че пред очите ми избухнаха алени пламъци и аз се строполих на пода, гърчейки се. Повърнах и усетих вкуса на кръв в устата си.
Продължих да лежа изтощен и сигурно съм заспал отново. Когато отворих очи, Джъстин държеше кърпата и забърсваше новите нечистотии от тялото ми.
– Откога – успях да попитам аз. – Откога съм тук?
Тя сви рамене, без да ме поглежда.
– Известно време се забавляваха с вас. Тук, пред вратата. Чух ги. Играха си с вас около два часа може би. След това ви вкараха тук. Аз заспах. После се събудих. Може би още десетина часа. Или по-малко. А може би повече, не знам.
Продължих да притискам корема си с ръка и намръщено кимнах.
– Добре – казах аз. – Трябва да се махнем оттук.
Тя се разсмя горчиво.
– Оттук няма измъкване. Това е килерът за хранителни припаси. Коледната пуйка не може просто да стане и да си излезе.
Поклатих глава.
– Аз... Бях отровен. Ако не отида в болница, ще умра.
Тя отново се усмихна и се заигра с косата си, пускайки кърпата на пода.
– Почти всички умират в болницата. Вие, за разнообразие, се намирате на друго място. Така не е ли по-добре?
– Това е едно от нещата, без които мога да живея – въздъхнах аз.
Лицето на Джъстин застина в безизразна маска, очите й угаснаха и тя застина на място.
Втренчих се в нея и размахах ръка пред очите й. Щракнах с пръсти. Тя не реагира.
Въздъхнах, изправих се и отново опитах вратата. Тя беше затворена с резе от другата страна. Не можех да го помръдна.
– Страхотно – въздъхнах аз. – Направо страхотно. Никога няма да се измъкна оттук.
Нещо зашепна зад гърба ми. Завъртях се, притискайки гръб към вратата, и затърсих източника на звука.
По стената плъзна мъгла, тъмносива хлъзгава маса, която започна да се кълби по пода като въздушна дантела. Мъглата се докосна до кръвта ми на мястото, където бях повърнал, след което се завихри и постепенно започна да се оформя в нещо, наподобяващо човешка фигура.
– Чудничко – промърморих аз. – Още призраци. Ако някога се измъкна жив оттук, ще трябва да си потърся друга работа.
Призракът постепенно се оформи пред очите ми. Придоби формата на млада жена, привлекателна, облечена като секретарка. Косата й беше прибрана на кок, с изключение на няколкото симпатични кичура, които се виеха край бузите й. На призрачната й китка се забелязваха две дупки от зъби, около които беше засъхнала кръв. Внезапно я разпознах – това бе момичето, от което Бианка се беше хранила, докато не я беше източила до смърт.
– Рейчъл – прошепнах аз. – Рейчъл, ти ли си?
Когато произнесох името й, тя се обърна към мен и погледът й бавно се фокусира върху лицето ми, сякаш ме виждаше през някакъв димен воал. Лицето й придоби буквално гробовно изражение. Тя ме разпозна и ми кимна.
– По дяволите – прошепнах аз. – Нищо чудно, че Бианка мисли само за отмъщение. Смъртта ти сигурно я преследва денонощно.
Лицето на призрака се изкриви от болка. Тя каза нещо, но до мен достигна само приглушен далечен звук, който съответстваше на движението на устните й.
– Не мога да те разбера – казах аз. – Рейчъл, не мога да те чуя.
Стори ми се, че тя едва не се разплака. Притисна длан към призрачните си гърди и се намръщи.
– Боли ли те? – предположих аз. – Боли те?
Тя поклати глава. След това докосна слепоочието си и бавно прокара пръсти над очите си, като ги затвори.
– Аха – досетих се аз. – Изморена си.
Тя кимна. После притисна молитвено длани пред гърдите си, сякаш ме молеше за помощ.
– Не знам какво мога да направя, за да ти помогна. Не знам дали ще успея да ти помогна да си починеш.
Рейчъл отново поклати глава. След това кимна към вратата и направи с ръцете си движение, сякаш обрисуваше във въздуха бутилка.
– Бианка? – попитах аз. Когато тя кимна, аз продължих: – Мислиш, че Бианка ще ти осигури покой. – Рейчъл поклати глава. – Тя те задържа тук?
Момичето кимна и красивото й призрачно лице се изкриви от болка.
– В това има смисъл – промърморих аз. – Бианка те е гледала в очите, докато си умирала. Така е задържала призрака ти тук. Той непрекъснато й се появява и я подтиква към отмъщение, а тя обвинява за това мен.