Призракът на Рейчъл кимна.
– Не аз съм те убил, знаеш.
Тя отново кимна.
– Но съжалявам. Съжалявам, че присъствието ми на погрешното място в погрешното време е довело до смърт-та ти.
Призракът ми се усмихна мило – и почти веднага усмивката й се смени с ужасено изражение. Тя погледна през рамото ми към Джъстин и образът й започна да избледнява, да се изтегля към стената.
– Хей! – казах аз. – Почакай малко!
Мъглата изчезна и Джъстин се размърда. Тя се изправи и се протегна, после огледа тялото си и доволно прокара ръце по гърдите и корема си.
– Много добре – каза тя с леко променен, различен глас. – В много отношения е същата като Лидия, нали, господин Дрезден?
Напрегнах се.
– Кравос – прошепнах аз.
Очите на Джъстин се наляха с кръв.
– О, да – каза тя. – Абсолютно вярно.
– Леле, всичко трябва да е адски сложно, за да ти достави удоволствие. Ти беше, нали? Онова позвъняване по телефона в първата нощ, когато Агата Хагълторн откачи.
– Последното ми обаждане – потвърди Кравос през устата на Джъстин и кимна с хубавата й глава. – Исках изцяло да се насладя на онова, което щеше да последва. Също както и сега. Бианка нареди никой да не те посещава, но аз не можех да изпусна шанса да те погледна за последен път.
– Значи, си дошъл да ме видиш? – попитах аз и се потупах по главата. – Хайде, влизай. Вътре има няколко неща, които ми се иска да ти покажа.
Джъстин се усмихна и поклати глава.
– Твърде много усилия, твърде малко полза. Дори без защитата на прага обладаването на разум, дори слаб като на дете, изисква твърде много усилия. Усилия – добави тя, – които станаха възможни изключително благодарение на дарението от фонда „Душата на Хари Дрезден“.
Оголих зъби срещу него.
– Остави момичето на мира.
– О, но тя си е напълно наред – възрази Кравос. – Така й е много добре. Така, разбираш ли, не може да нарани никого. Включително и себе си. Бушуващите й емоции не могат да я принудят да действа. Затова Белите я обичат толкова много. Те се хранят от емоциите, които направо преливат от тази малка сладурана. – Тялото на Джъстин потрепери и гърбът й се изви чувствено. – Всъщност е доста вълнуващо. Лудост.
– Няма как да знам – отвърнах аз. – Виж какво, ако ще се бием, нека да започваме. В противен случай чупката. Чака ме работа.
– Знам – рече Джъстин. – Ти умираш от някакво отравяне. Вампирите се опитаха да пият от кръвта ти, но някои от тях пострадаха сериозно, така че почти не са те докосвали. Бианка адски се ядоса. Искаше да умреш като храна за нея и нейните нови деца.
– Колко жалко.
– Стига, Дрезден. Ние с теб сме от Мъдреците. И двамата знаем, че няма да ти се иска да умреш от ръцете на по-нисше създание.
– Аз може и да съм от Мъдреците – отвърнах аз, – но ти, Кравос, си просто един второкласен размирник. Появил си се случайно на магьосническата карта и е истинско чудо, че успя да живееш толкова дълго, без да се убиеш.
Джъстин изръмжа и се хвърли срещу мен. Притисна ме към вратата с едната си ръка и през ума ми мина, че при нейната свръхестествена сила може просто ей така да бръкне в мен с тази ръка.
– Толкова самонадеян – изръмжа тя. – Винаги си убеден в правотата си. Че ти командваш. Че притежаваш цялата сила и всички отговори.
Намръщих се. Болката отново прониза корема ми и внезапно всичко, за което можех да мисля, беше да не се разкрещя.
– Добре, Дрезден. Ти си труп. Обречен си на смърт. Ще умреш в близките няколко часа. Но дори да оцелееш след всичко, което са ти приготвили, отровата бавно ще те убива. А преди да умреш, ще заспиш последния си сън и този път Бианка няма да може да ме спре. Ще заспиш и аз ще бъда там. Ще вляза в съня ти и ще превърна последните ти мигове на земята в кошмар, който ще трае години.
Тя се наведе към мен, застана на пръсти и се изплю в лицето ми. След това кръвта се изтегли от очите й, главата й увисна безсилно на гърдите – като на кон, който с всички сили опъва поводите, и изведнъж те се отпускат. Джъстин проплака и се свлече върху мен.
Наистина се опитах да я удържа. Двамата паднахме заедно на пода, твърде слаби, за да помръднем. Джъстин плачеше. Плачеше жалостиво, като малко дете, почти беззвучно.
– Съжалявам – каза тя. – Съжалявам. Исках да помогна. Но толкова много неща ми пречат. Не мога да мисля...
– Шшт – казах аз. Опитах се да я погаля по косата, да я успокоя, преди отново да се развълнува. – Всичко ще бъде наред.
– Ние ще умрем – прошепна тя. – Никога повече няма да го видя.