Джъстин продължи да плаче още известно време, а гаденето и болката в корема ми се засилваха. Светлината, която се процеждаше през процепите на вратата, не се промени. Така и не разбрах дали навън е тъмно, или светло. Нито дали Томас и Майкъл са все още живи и ще дойдат ли да ме търсят. Ако бяха загинали, то вината за това беше моя и аз не бих могъл да живея с тази мисъл.
Реших, че сигурно е нощ. Най-глухата, най-тъмната нощ. Никоя друга част от денонощието не се връзваше с положението, в което се бях озовал.
Облегнах глава върху главата на Джъстин и тя най-после утихна и се успокои, сякаш след плача беше заспала. Затворих очи и се опитах да измисля план. Но не ми хрумваше нищо. Нищо. Това беше краят.
Нещо се размърда в сенките, където беше струпано прането.
И двамата погледнахме натам. Понечих да избутам Джъстин настрани, но тя каза:
– Недей. Не отивай там.
– Защо не? – попитах аз.
– Няма да ти хареса.
Погледнах към момичето. След това се изправих и със залитане се приближих до купчината пране. Поради липсата на каквото и да е друго оръжие държах в ръка кърпата.
В купчината дрехи лежеше някой. Някой, облечен с бяла риза, тъмна пола и червена пелерина.
– Звезди небесни – изругах аз. – Сюзан.
Тя тихичко изстена, сякаш беше много сънена или дрогирана. Наведох се и махнах дрехите от нея.
– По дяволите. Сюзан, не се опитвай да сядаш. Не се движи. Искам да проверя дали си ранена, чуваш ли?
Ръцете ми я опипаха в тъмното. Като че ли беше наред, не кървеше, но кожата й гореше в треска.
– Вие ми се свят. Жадна съм – каза тя.
– Имаш треска. Можеш ли да се претърколиш към мен?
– Светлината. Пари ми на очите.
– И на мен ми пареше, когато се събудих. Ще премине.
– Недей – прошепна Джъстин. Тя беше седнала на петите си и бавно се полюляваше напред-назад. – Няма да ти хареса. Няма да ти хареса.
Погледнах към Джъстин и отново се обърнах към приятелката ми. Тя отвърна на погледа ми, а лицето й беше изморено, объркано. Погледна към светлината, примигвайки, и вдигна слабата си тъмна ръка, за да прикрие очите си.
Улових ръката й и я погледнах.
Очите й бяха черни. Изцяло черни. Черни и втренчени, блещукащи, напълно черни, без грам бяло, което да ги отличи като човешки. Сърцето ми се вдигна в гърлото и всичко около мен се завъртя.
– Няма да ти хареса – пропя Джъстин. – Те я промениха. Червеният двор я промени. Бианка я промени.
– Дрезден? – прошепна Сюзан.
„Мили боже – помислих си аз. – Това не може да се случва.“
– Господин Дрезден? Толкова съм жадна.
Глава 35
Сюзан проплака и изстена, размърдвайки се неуверено. Устните й случайно се отъркаха в ръката ми, която все още бе изцапана със засъхнала кръв. Тя се вцепени и цялото й тяло потрепери. Погледна ме с онези тъмни, огромни очи и лицето й се изкриви от копнеж. Посегна към ръката ми, но аз бързо я дръпнах.
– Сюзан, почакай.
– Какво беше това? – прошепна тя. – Много ми хареса.
Сюзан потрепери отново, застана на четири крака и погледът й бавно се фокусира върху мен.
Стрелнах с поглед Джъстин, но видях само краката й, които тя бързо прибра към себе си, свита отново в тясното пространство между пералнята и стената. Обърнах се към Сюзан, която се приближаваше на четири крака към мен.
Отдръпнах се от нея, опипвайки пода с ръка. Напипах окървавената кърпа, която бях използвал по-рано, и я метнах към Сюзан. Тя се спря за миг, погледна кърпата, след което се наведе със стон към нея и започна да я лиже.
Изпълзях по-далеч от нея. Продължаваше да ми се вие свят.
– Джъстин – изсъсках аз. – Какво да правим?
– Нищо не можем да направим – прошепна тя. – Не можем да излезем. Тя не е на себе си. Щом убие веднъж, с нея е свършено.
Погледнах я през рамо.
– Щом убие? Какво имаш предвид?
Джъстин ме гледаше с тъжните си очи.
– Щом убие. Тя е различна. Но докато процесът не бъде завършен, тя не е съвсем като тях. Докато не убие някого, като се храни от него. Така е прието при Червените.
– Значи, все още си е Сюзан?
Джъстин отново помръдна раменете си с незаинтересувано изражение на лицето.
– Може да се каже.
– Ами ако поговоря с нея? Ако успея да проникна в съзнанието й? Ще можем ли да изкараме тази гадост от нея?
– Не съм чувала някой да го е правил – каза Джъстин и потрепери. – Остават си такива. Постепенно се влошават. Накрая губят контрол и убиват. И тогава всичко свършва.
Прехапах устната си.
– Сигурно можем да направим нещо.
– Да я убием. Тя е още слаба. Може да успеем, ако действаме заедно. Ако изчакаме да продължи да се прев-ръща, докато гладът й даде сила, тя ще победи и двама ни. Затова сме тук.