Продължавах да се боря със заклинанието на кръстницата ми, но то не помръдваше от мястото си. Чувствах се като дете, което неуспешно блъска по тежка стъклена врата.
Сюзан потрепери и продължи да ближе гърлото ми.
Кожата ми пламтеше приятно, след което започна пос-тепенно да губи чувствителността си. Част от болежките ми утихнаха. И след това почувствах зъбите й – остри зъби, които се забиват в мен.
Извиках изненадано. Ухапването не беше силно. Когато се забавлявахме, тя ме беше хапала и по-силно. Но тогава очите й не изглеждаха така. И кожата ми не изтръпваше под наркотичните й целувки. Тогава тя не беше на път да стане член на клуб „Вампир“.
Натиснах още по-силно върху заклинанието, но силите ми отслабваха. Сюзан ме ухапа по-дълбоко и аз усетих как тялото й се напряга, става по-силно. Тя вече не се облягаше на мен. Почувствах как едната й ръка се плъзва по тила ми. Това не беше жест на привързаност, а за да ми попречи да се движа. Тя си пое дълбоко дъх.
– Тук е – прошепна тя. – Тук е. Толкова е вкусна.
– Сюзан – казах аз, като не спирах да оказвам натиск върху заклинанието на кръстницата ми. – Сюзан, моля те, недей. Не си отивай. Нужна си ми тук. Ще се нараниш. Моля те. – Почувствах как челюстите й започнаха да се затварят. Зъбите й не бяха остри като вампирските, но и човешките зъби могат с лекота да разкъсат кожата. Тя пропадаше. Почувствах как връзката между нас отслабва. – Толкова съжалявам. Не исках да те подведа – казах аз и се отпуснах в ръцете й.
Нямаше смисъл да продължавам борбата, но въпреки това не се отказвах. Заради нея, не заради мен. Вкопчих се в тази мисъл, в натиска, който оказвах върху заклинанието, в спомените за мен и Сюзан заедно.
– Обичам те.
Защо се получи точно в този момент, защо оплетената от кръстницата ми паяжина поддаде, сякаш тези думи й бяха подействали като жив огън, не знам. Все още не съм намерил обяснение. Вълшебните думи сами по себе си не съществуват. Думите са просто приносители на магията. Те й придават форма, правят я използваема, описват образите, към които се стреми.
Но мога да кажа следното: някои думи имат мощ, която няма нищо общо със свръхестествените сили. Те отекват в сърцето и ума, остават да живеят дълго след като звукът от произнасянето им отдавна е заглъхнал. Те притежават сила и тя си е съвсем истинска.
Тези две думи бяха точно такива.
Аз нахлух в нея през връзката, потънах в тъмнината и объркването, които я сковаваха, и видях в мислите й, че появата ми е като пламък в безкрайния студ, като маяк, проб-лясващ в нощта. Светлината се появи, понесла спомена за нас двамата, и събори вътрешните прегради, унищожи заклинанието на Лий, изтръгна тези спомени от кръстницата ми, където и да се намираше тя, и ги върна у дома.
Чух Сюзан да плаче от внезапно нахлулите спомени. Беше се променила право там, в ръцете ми. Мъчителното нечовешко напрежение се беше променило. Не беше изчезнало, но се беше променило. Сега това бяха напрежението на Сюзан, объркването на Сюзан, болката на Сюзан – чувстващата, застанала нащрек Сюзан.
Силата на заклинанието бавно избледня, оставяйки след себе си само някакво бледо възпоминание, като паднала в нощта светкавица, която оставя в тъмното заслепяващи цветове.
Установих, че стоя на колене до нея и я държа за ръката. Тя продължаваше да притиска главата ми към себе си. Зъбите й все още бяха долепени към гърлото ми.
Посегнах с другата си трепереща ръка и я погалих по косата.
– Сюзан – казах нежно аз. – Сюзан, остани с мен.
Натискът отслабна. Почувствах горещите й сълзи върху рамото ми.
– Хари – прошепна тя. – О, господи, толкова съм жадна. Искам го толкова силно.
Затворих очи.
– Знам – отвърнах й. – Съжалявам.
– Можех да пия от теб. Можех да го направя – прошепна тя.
– Да.
– Ти нямаше да можеш да ме спреш. Ти си слаб, болен.
– Нямаше да мога да те спра – съгласих се аз.
– Кажи го отново.
Намръщих се.
– Какво?
– Кажи го отново. Помага ми. Моля те. Толкова е трудно да не...
Преглътнах.
– Обичам те – казах аз.
Тя се сгърчи така, сякаш я бях ударил в корема.
– Обичам те – повторих аз, – Сюзан.
Тя отлепи устните си от кожата ми и ме погледна в очите. Нейните си бяха старите – кафяви, топли, кървясали, пълни със сълзи.
– Вампирите – каза тя. – Те...
– Знам.
Тя затвори очи и по бузите й потекоха сълзи.
– Оп-питах се да им попреча. Опитах се.
Отново ме преряза болка, но този път тя нямаше нищо общо с отровата или с нараняванията ми. Прониза ме остро точно под сърцето, сякаш някой ме беше пробол с ледена шушулка.