– Така ли мислиш? – попитах аз. – Не съм съвсем сигурен. Това е едва първата ни среща, така че нека я караме по-бавничко.
Кравос ме удари отново, този път по носа, и очите ми плувнаха в сълзи.
– Изобщо не си смешен! – изкрещя той. – Ти ще умреш! С това шега не бива!
– Защо? – отвърнах рязко аз. – Кравос, победих те с парче тебешир и кукла Кен. Ти си най-голямата пародия на заклинател от всички, които познавам. Дори не очаквах да паднеш толкова лесно; може би връзката с куклата се получи толкова добра заради анатомичната прилика...
Не получих възможност да завърша изречението. Кравос изкрещя и ръцете му се впиха в гърлото на моето „аз“ в съня. Усещането беше напълно реално. Почувствах се така, сякаш наистина се намираше върху мен, тежестта му приковаваше слабото ми тяло към земята, пръстите му притискаха трахеята ми. Главата ми запулсира. Опитах се да се съпротивлявам – чисто рефлексивно, – но от това нямаше никаква полза. Той продължаваше да ме души, натискът на ръцете му нарастваше. Пред очите ми притъмня и разбрах, че той няма да ме пусне, докато не умра.
Хората, които са изпадали в клинична смърт, често разказват за светлината в края на тунела. За това, как се спускат към нея, как летят или се носят, или падат. Аз не изпитах нищо такова. Не съм сигурен доколко това е показателно за душевното ми състояние. Нямаше никаква светлина, никакъв мил, подканящ глас, нито огнено езеро, в което да падна. Имаше само тишина, дълбока и безвременна, не долавях дори пулсирането на сърцето ми в ушите. Усещах просто странен натиск върху кожата и лицето ми, сякаш ме притискаха към някаква найлонова стена.
Почувствах тъп удар в гърдите и внезапно облекчение на паренето в дробовете ми. Последва нов удар. Ново облекчение. После още няколко удара.
Сърцето ми отново заработи колебливо и аз несъзнателно си поех дъх. Найлоновата стена се притисна за миг към мен, но след това изчезна.
Потреперих и се опитах да отворя очи. Когато най-после успях, над мен стоеше Кравос и продължаваше да стиска гърлото ми, но в очите му проблясваше изненада.
– Не! – изръмжа той. – Ти си мъртъв! Мъртъв си!
– Сюзан реанимира истинското му тяло – каза някой зад гърба му.
Кравос рязко извърна глава и веднага получи удар в брадичката. Той извика уплашено и се свлече от мен.
Поех си още един измъчен дъх и седнах.
– По дяволите! – изпъшках аз. – Получи се.
Кравос се изправи и залитна, местейки ужасения си поглед от моя спасител към мен.
Моят спасител бях аз. Или по-скоро нещо, което ужасно приличаше на мен. Той имаше моите фигура и цвят на косата, имаше отоците и раните ми, примесени с някои нови обгаряния. Косата му беше разрошена, а хлътналите му очи с черни кръгове около тях изпъкваха на бледото му болнаво лице.
Двойникът ми ме погледна и каза:
– Знаеш ли, наистина изглеждаме ужасно.
– Какво е това? – изсъска Кравос. – Що за номер е това?
Подадох ръка на себе си и се здрависах. Отне ми секунда да се окопитя и казах:
– По дяволите, Кравос. При положение че границата между света на духовете и нашия свят е толкова изтъняла, очаквах, че вече си се досетил.
Кравос ни изгледа и оголи зъби.
– Твоят призрак – изсъска той.
– Технически погледнато – каза призракът ми, – Хари наистина умря за миг. Не си ли спомняш как се появяват призраците? В нормална ситуация енергията за създаването на нещо като мен нямаше да е достатъчна, но той е магьосник – истински магьосник, не жалко копие като теб – и при сегашното състояние на границата с Небивалото появата ми беше, така да се каже, неизбежна.
– Много добре казано – обърнах се аз към призрака ми.
– Радвай се, че теорията ти проработи – отвърна той. – Сам нямаше да се справя толкова добре.
– За това трябва да благодариш на Кравос. Тримата с Бианка и Мавра размътиха нещата дотолкова, че това да стане възможно. – Погледнахме към Кравос. – Няма да ти се удаде да се промъкнеш в съня ми и да ме нападнеш, докато съм безсъзнание, малкият. Този път няма да е като преди. Някакви въпроси?
Кравос се нахвърли яростно върху мен. Беше доста силен и нямаше да ми е толкова лесно да се справя с него. Бръкнах с пръст в окото му. Той изкрещя и ухапа ръката ми.
Тогава се намеси призракът ми. Той се вкопчи в гърлото на Кравос и дръпна главата му назад така, че тялото му се изви като лък. Кравос се опитваше да се съпротив-лява, размахвайки ръце като подивял звяр. Призракът ми беше малко по-силен от мен, но и той нямаше да успее да го задържи задълго.