– Добри въпроси – рече Боб.
– Ще ти кажа защо. Защото не са били тук. Не могат толкова лесно да отмъкнат Сюзан. Не и в този момент.
– Защо не? – заинтересува се Боб.
– Довери ми се. Тя няма да им се остави просто така. Не могат да го направят, без да вдигнат шум, а ние ще го забележим.
– Да предположим, че си прав – рече Боб, – но защо й е тогава просто да си тръгне?
Джъстин отново ме погледна и облиза устните си.
– Бианка може да я накара. Виждала съм я да го прави. Тя накара Сюзан сама да влезе в пералното помещение.
Изпъшках.
– Очевидно Бианка доста е залягала над книгите, Боб.
– Вампир магьосник – каза Боб. – Черна магия. Може да се окаже много трудно.
– И аз не съм лесен. Джъстин, стой зад мен. Дръж си очите отворени.
– Да, сър – отвърна тихо тя.
Минах покрай нея и се запътих към стълбите. Част от енергията, която ме изпълваше, се беше изпарила. Усещах по-осезаемо болката и умората. Правех всичко възможно, за да не им обръщам внимание. Кратък пристъп на паника затъкна гърлото ми и се опита да ме накара да закрещя. И на него му обърнах гръб. Просто отидох до най-долното стъпало и погледнах нагоре.
На края на стълбите се виждаше елегантна дървена врата, която беше широко отворена. През нея нахлуваха лек бриз и мирис на нощен въздух. Късно през нощта с леки намеци за приближаващото се утро. Погледнах към Джъстин и тя леко се отдръпна от мен.
– Остани тук долу – казах й аз. – Боб, наоколо ще започ-нат да летят разни неща. Помогни й, доколкото можеш.
– Добре, Хари – отвърна Боб. – Знаеш, че тази врата е била отворена за теб. Те ще те чакат да се качиш горе.
– Да – казах аз. – По-силен няма да стана, така че най-добре да действам още сега.
– Можеш да изчакаш до утрото. Тогава те ще...
– Ще си проправят път със сила до долу, за да се скрият от слънчевата светлина – прекъснах го аз. – И пак ще има битка. – Погледнах към Джъстин и казах: – Ако успея, ще те измъкна оттук.
Тя ме стрелна с поглед и отново наведе глава.
– Благодаря ви, господин Дрезден. Че се опитвате.
– За нищо, малката. – Раздвижих китката си, усещайки хладното сребро на гривната. Стиснах здраво жезъла си. Плъзнах стрелящата пръчка между пръстите си, опипвайки изрязаните в дървото руни – формулите на енергията, огъня, силата.
Стъпих с единия си крак на стълбището. Босата ми пета прошумоля съвсем леко, но дъската изскърца под тежестта ми. Изпънах рамене и стъпих на второто стъпало, после на следващото. Изпълнен с непоколебимост, навярно. Със страх, определено. Кипящ от сила и изпълнен с гняв, който беше готов да изригне отново.
Опитах се да проясня мислите си, да се вкопча в гнева и да прогоня страха. Успях само донякъде, но продължих да се изкачвам.
През вратата се стигаше до голямата зала, а в дъното й стоеше Бианка. Тя беше облечена с бялата рокля, в която я бях видял преди; меката тъкан падаше на дипли, подчертавайки апетитните й извивки, и с артистично умение хвърляше сенки върху нея. До Бианка беше коленичила Сюзан с наведена глава и трепереше. Едната ръка на вампирката стискаше косата й.
Около Бианка в полукръг се бяха наредили дузина вампири: кльощави крайници, отпуснати черни тела и зъби, от които капеха лиги; кожени ципи между ръцете и телата им, които напомняха закърнели криле. Някои от вампирите се бяха изкатерили по стените и надничаха оттам като група черни паяци. Всичките, дори Сюзан, имаха огромни черни очи. И всичките се бяха вторачили в мен.
Пред Бианка бяха заели позиция половин дузина мъже, облечени в обикновени костюми, които имаха издутини на странни места. Те държаха оръжия в ръцете си. Големи оръжия. Някакви автомати, помислих си аз. Погледите им бяха странно замъглени, сякаш им беше позволено да виждат само части от онова, което ставаше в залата. Още по-добре.
Погледнах ги и се облегнах на жезъла ми. И се засмях. Смехът ми прозвуча хрипливо, отекна в голямата зала и накара вампирите да се размърдат притеснено.
Пълните устни на Бианка бавно се разтегнаха в усмивка.
– И какво ти се струва толкова забавно?
Усмихнах й се в отговор, но в усмивката ми нямаше и капка дружелюбност.
– Всичко. Сигурно смяташ човека с боксерки на жълти патенца, хванал две пръчки в ръцете си, за много опасен.
– Всъщност е така – отвърна Бианка. – На твое място щях да се чувствам поласкана.
– Нима? – попитах аз.
Бианка се усмихна още по-широко.
– О, да. Господа – каза тя на мъжете с автомати, – огън!
Глава 38