Някъде отгоре към мен полетя струя отровна слюнка и аз едва успях да отскоча навреме. Вкопчилият се в тавана вампир скочи след слюнката си, но налетя на здраво подпрения ми в пода жезъл. Той издаде неприятен гъргорещ звук и се стовари на земята. Замахнах с жезъла към главата му, под съпровода на нов гръм навън. Енергията ми потече по жезъла и разсече главата на вампира като яйце. От тавана се посипа прах, а ноктите на умиращия вампир задраскаха по пода в налудничаво стакато.
За момента се представях добре – най-близкостоящите вампири отстъпваха назад, оголили резците си. Но зад тях се появиха още. Бианка запрати срещу мен нова порция от тъмната си магия и макар да я пресрещах едновременно с жезъла и щита си, смъртоносният студ успя да вцепени пръстите ми.
Силата ми се изчерпваше. Започнах да се задъхвам, а умората и слабостта като че ли спореха коя първа да ме повали. Тръснах глава, прогонвайки замаяността – тъкмо навреме, за да изпратя поредния огнен заряд срещу промъкналия се наблизо вампир, но той отскочи встрани и единственото, което успях да направя, бе да прогоря поредната бразда в пода.
Пламъците ги принудиха да отстъпят за известно време, а аз се опитах да си поема дъх.
Те идваха. Щяха да ме хванат. Мозъкът ми не спираше да го повтаря трескаво, изпаднал в паника. Те идваха. Джъстин, Сюзан и аз все едно бяхме вече мъртви. Мъртви като всички останали. Мъртви като жертвите им.
Облегнах се на стената до стълбите, като дишах тежко и се опитвах да се вкопча в една мисъл. Мъртви. Жертви. Жертвите в мазето. Мъртвите.
Пуснах на земята стрелящата пръчка и се отпуснах на колене.
Използвах жезъла си, за да очертая кръг около мен. Това щеше да е достатъчно. Кръгът се запечата с жужене на енергия. В тази къща имаше магия в изобилие, цяло море от свръхестествена енергия.
Нямах рецепта за това заклинание. Нямах върху какво да се съсредоточа, нямах мишена, но и самата магия не беше от вида, с който обикновено работех. Насочих сетивата си надолу, в земята, като търсещи пръсти. Изхвърлих от главата си горящата зала, враговете ми, воя на Бианка. Изключих се от огъня, пушека, болката и гаденето. Съсредоточих се и бръкнах надолу.
И ги намерих. Намерих мъртвите, жертвите, онези, които бяха похитени. Не само няколкото тела, захвърлени като безполезен боклук. Намерих други. Десетки други. Стотици. Кости, заровени както падне, безименни, забравени. Неспокойни сенки, затворени в земята, твърде слаби, за да направят нещо, да си отмъстят, да потърсят покой. Може би в някоя друга нощ или на някое друго място нямаше да успея да го направя. Но тук Бианка и хората й бяха подготвили всичко за мен. Бяха се погрижили да отслабят границата между живота и смъртта, да използват мъртвите като оръжие срещу мен.
Ала този меч имаше две остриета.
Намерих призраците и започнах да ги докосвам един по един.
– Memorium – шепнех аз. – Memoratum. Memortius.
Енергията потече от мен. Изпусках я колкото се може по-бързо и я споделях с тях. С изгубените. С прелъстените, предадените, бездомните и безпомощните. С всички хора, които вампирите бяха ловили през годините, с всички мъртви, до които успях да се добера. Достигнах до смущението в границата, което бяха създали Бианка и съюзниците й, и влях сила във всичките скитащи сенки.
Къщата започна да се тресе.
Някъде от мазето се разнесе тътен. В началото звучеше като стенание. Прерасна във вопли. А после премина в оглушителен писък, който поразяваше сетивата и накара сърцето и корема ми да потреперят от скритата в него сила.
Мъртвите дойдоха. Те изригнаха от пода, приели формите на пушек, пламък и пепел. Видях ги, докато се олюлявах изтощен, изцеден от усилията, вложени в изковаването на заклинанието. Видях лицата им. Видях вестникарчета от бурното време на двайсетте и улични скитници латиноси от петдесетте. Видях как разносвачи, бездомници и изгубени деца се надигат, смъртоносни в своята ярост. Призраците размахваха пламтящите си ръце, изгаряха и изпепеляваха; затъкваха носове и гърла с пушечните си тела. Крещяха имената си, имената на своите убийци и имената на хората, които обичаха, и желанието им за мъст разтърси голямата стара къща като торнадо, като земетресение.
Таванът започна да се руши. Видях как вампирите пропадат в мазето заедно с горящите части от пода. Някои се опитаха да избягат, но духовете на мъртвите не знаеха милост, както не познаваха и покоя. Те удряха вампирите, раздираха телата им с призрачните си ръце, на които бях дал сила.