Всеки ден, докато бях в болницата, Сюзан ми изпращаше цветя и ми звънеше. Но нашите разговори никога не продължаваха дълго и тя нито веднъж не дойде да ме види. След като ме изписаха, първата ми работа беше да отида у тях. Тя не живееше вече там. Опитах се да я намеря на работното й място, но така и не успях да я засека. В края на краищата се наложи да прибягна до магия. Използвах малко коса, която беше останала по четката й в апартамента ми, и я проследих до един плаж край езерото Мичиган, в един от последните топли дни на годината.
Намерих я да се пече на слънце, облечена в оскъден бял бански. Седнах до нея и веднага усетих как нещо се промени – появи се едно тихо напрежение, което не можех да пропусна, макар да не виждах очите й, скрити зад големите слънчеви очила.
– Слънцето помага – каза ми тя. – Понякога дори го губя изцяло.
– Опитах се да те намеря – казах аз. – Исках да поговорим.
– Знам – отвърна Сюзан. – Хари. При мен всичко се промени. На дневна светлина не е чак толкова лошо. Но нощем... – Тя потрепери. – Трябва да се заключвам вътре. Не мога да разчитам на себе си, когато съм с хора, Хари.
– Знам – казах аз. – Наясно ли си какво се случи?
– Говорих с Томас – отвърна тя. – И с Джъстин. Много са мили. Обясниха ми доста неща.
Намръщих се.
– Виж какво. Смятам да ти помогна. Ще намеря начин да те измъкна от това. Ще намерим лекарство. – Протегнах ръка и улових нейната. – О, по дяволите, Сюзан, хич не ме бива в това. – Бръкнах в джоба си и тромаво нанизах пръстена на пръста й. – Не искам да си далеч. Омъжи се за мен.
Тя се надигна и седна; впери поглед в ръката си, към мъничкия камък, който можех да си позволя. След това се наведе към мен и ме целуна разгорещено. Езиците ни се докоснаха. Моят изтръпна. Почувствах леко замайване и пулсиращото наслаждение, което бях изпитал и по-рано – наркотика, за който копнеех, без да го осъзнавам.
Сюзан бавно се отдръпна от мен; лицето й зад слънчевите очила оставаше непроницаемо.
– Не мога – каза тя. – Винаги съм те желала, Хари. Край теб не мога да се контролирам. Все още не мога да различавам видовете глад. – Тя пусна пръстена в шепата ми и се изправи, прибирайки кърпата и чантата си. – Не ме търси повече. Аз ще ти се обадя.
И си тръгна.
* * *
Помня как накрая се похвалих на Кравос, че още като малък съм се обучавал как да унищожавам кошмари. До известна степен това е истина. Ако нещо нахълта в главата ми, за да се бори с мен, мога да му дам да се разбере. Но сега ме мъчеха собствените ми кошмари. Които бяха част от мен. И те винаги са еднакви: капан, мрак, окръжаващи ме вампири и техният съскащ смях.
Събуждам се с крясъци и плач. Свитият в краката ми Мистър надига глава и мърмори недоволно. Но не си отива. Просто се наглася отново и започва да мърка като двигател на снегомобил. Действа ми успокояващо. И аз заспивам, но винаги с някаква светлина наблизо.
– Хари – каза ми Боб една нощ, – напоследък не работиш. Почти не излизаш от апартамента. Следващата седмица трябва да плащаш наема. А твоето изследване на вампирите изобщо не върви.
– Млъквай, Боб – отвърнах аз. – Не трябва да се получава мазило. Ако намерим начин да го направим течно, може би ще успеем да го включим...
– Хари – каза Боб.
Погледнах към черепа.
– Хари, Съветът ти прати известие днес.
Бавно се изправих.
– Вампирите. Съветът е във война. Доколкото разбрах, Париж и Берлин са потънали в хаос вече цяла седмица. Съветът свиква среща. Тук.
– Белият съвет се събира в Чикаго – рекох замислено аз.
– Да. Искат да разберат какво точно се е случило.
Свих рамене.
– Изпратих им доклада си. Постъпих, както е редно – отвърнах му. – Или поне доколкото успях. Не можех да им я оставя, Боб. Не можех.
Черепът въздъхна.
– Не знам дали това ще успее да ги убеди, Хари.
– Трябва – отвърнах аз.
На вратата ми се почука. Излязох от лабораторията. На прага стояха Мърфи и Майкъл, натоварени с продук-ти: супа, въглища и керосин за мен, тъй като времето беше започнало да захладнява. Бакалски стоки. Плодове. А Майкъл умишлено беше сложил на видно място една самобръсначка.
– Как я караш, Дрезден? – попита ме Мърфи, гледайки ме сериозно със сините си очи.
Погледът ми се спря върху нея, след което се премести върху Майкъл.
– Можеше и да е по-зле – казах аз. – Влизайте.
Приятели. С тях животът става по-лек.
Значи, вампирите бяха обявили война на мен и на всички останали местни магьосници. Разните магьосничета в града, които не притежаваха кой знае каква сила, вече не излизаха навън след залез-слънце. Вече не си поръчвам пица за къщи. Не и след като първият разносвач едва не ме разкъса на парчета с бомба.