– По дяволите! – промърморих аз. – Нищо чудно, че половината истинско Чикаго е изгоряло до основи. Това местенце е като кутийка с прахан.
В сенките шаваха плъхове, но иначе улицата беше празна и спокойна. Стените на процепа към нашия свят се гънеха и променяха формата си, а флуоресцентната светлина и стерилният болничен въздух струяха върху улиците на старо Чикаго. Поне на десетина места около нас въздухът пулсираше и блещукаше – това бяха жизнените сили на бебетата в детското отделение, които проникваха в Небивалото.
– Къде е тя? – попита Майкъл тихо. – Къде е призракът?
Завъртях се бавно на място, оглеждайки сенките, и поклатих глава.
– Не знам. Но ще е по-добре да я намерим колкото се може по-бързо. И ако може, да проучим добре този призрак.
– За да се опитаме да открием какво е нарушило покоя му – каза Майкъл.
– Точно така. Не знам за теб, но на мен ми омръзна всяка нощ да си играя на гоненица из града.
– А ти не успя ли да я огледаш?
– Нямах предвид точно такъв оглед – намръщих се аз. – Възможно е да й е направено някакво заклинание, някаква магия, която да ми подскаже какво става. Затова трябва да я проуча поне няколко минути, без да се излагам на смъртна опасност.
– Да, разбира се, стига тя да не ни убие преди това – съгласи се Майкъл. – Само че времето тече, а аз не я виждам наоколо. Какво да правим?
– Не ми се иска да го казвам – въздъхнах аз, – но мисля, че трябва...
Канех се да предложа да се разделим, но не можах да си довърша изречението. Дървените дъски, които покриваха пътя под краката ни, се взривиха, разпръсвайки смъртоносен облак от трески. Прикрих очите си с облечената си в кожен ръкав ръка, залитнах настрани и паднах на земята. Майкъл се строполи на другата страна.
– Моите малки ангелчета! Мои, мои, МОИ! – изви се глас, чиято сила ме блъсна в гърдите и накара пешовете на шлифера ми да се развеят като направени от марля.
Погледнах нагоре и видях призрака, който изглеждаше напълно реален и плътен, да протяга изпод улицата единствената си ръка към мен. Лицето на Агата беше слабо и костеливо, изкривено от гняв, а косата й се виеше около главата като безформена грива, отличавайки се рязко от идеално чистата й бяла риза. Едната й ръка липсваше от рамото и на това място дрехата й беше изцапана с тъмна течност.
Майкъл се изправи на крака с вик и замахна към нея с Аморакус. Едната му буза беше порязана и кървеше. Призракът го блъсна с единствената си останала ръка и Майкъл отлетя настрани с пъшкане и се затъркаля по дървената улица, сякаш беше най-обикновена кукла.
А след това, ръмжейки и пръскайки слюнки, призракът обърна обезумелия си поглед към мен.
Аз се изправих на крака и стиснах жезъла напряко пред гърдите ми – крехка преграда между мен и призрака на собствената му територия.
– Предполагам, Агата, че вече е твърде късно за умерени дискусии.
– Бебетата ми! – изпищя призракът. – Мои са! Мои! Мои!
– Да, и аз така си помислих.
Въздъхнах, събрах всичката си сила и започнах да я вливам в жезъла. Бледото дърво започна да сияе с оранжево-златиста светлина, която се разля пред мен във формата на полусфера.
Призракът изпищя отново и се хвърли срещу мен. Бързо разкрачих крака за по-голяма устойчивост и с цяло гърло изкрещях: Reflettum!3. Духът се вряза в щита ми с цялата мощ на натъпкан със стероиди носорог. С този щит съм успявал да спра куршуми и далеч по-ужасни неща, но съм се намирал на собствен терен, в истинския свят. Тук, в Небивалото, призракът на Агата го претовари, щитът се взриви с гръмотевичен трясък и ме запрати отново на земята.
3 Заклинание на Хари Дрезден, което създава щит. – Б. пр.
Забих обгорения ми жезъл в земята и пъшкайки, се изправих на крака. От изтръпналите ми пръсти течеше кръв, а кожата ми беше покрита с потъмнели отоци и напукани кръвоносни съдове.
Агата стоеше на няколко крачки от мен и трепереше от ярост – или, ако бях късметлия, от смущение. По фигурата й танцуваха огнени пламъчета от разбития ми щит и бавно гаснеха. Потърсих гърмящата ми пръчка, но пръстите ми бяха напълно безчувствени и веднага я изпуснах. Наведох се, олюлявайки се, за да я вдигна, и когато се изправих отново, пред очите ми плаваха червена мъгла и проблясващи точици.
Майкъл заобиколи зашеметения призрак и застана до мен. На лицето му беше изписана по-скоро загриженост, отколкото страх.
– Спокойно, Хари, спокойно. Мили боже, човече, добре ли си?
– Ще се оправя – изграчих аз. – Имам добри и лоши новини.