Приклекнах край няколко паднали клонки и започнах да ги вдигам една след друга, оглеждайки ги под слабата утринна светлина.
– Какво търсиш? – попита Майкъл.
– Кръв по бодлите – отвърнах аз. – Розовите бодли могат да пробият малки дупчици в почти всичко, така че онзи, който ги е изтръгвал с такова настървение, сигурно се е одраскал.
– И намери ли?
– Не. Няма и никакви отпечатъци по земята.
Майкъл кимна.
– Значи, е призрак.
Погледнах го с присвити очи.
– Надявам се да не е.
Той леко наведе глава настрани и се намръщи.
Пуснах последното клонче на земята и разперих ръце.
– По принцип максималното, което може да постигне един призрак, е да премества физическите предмети на внезапни пориви. Да хвърля тенджери и тигани. Ако се постарае повече, може и да събори няколко книги едновременно. – Посочих с ръка към изтръгнатите растения, а след това и към потрошените автомобили. – На всичкото отгоре той е привързан към определено място, време или събитие. Призракът, ако става въпрос за такъв, е последвал Лидия до тук и се е разбесувал върху осветена земя, разкъсвайки предметите наоколо. Какво да ти кажа, леле! Това нещо е много по-силно от всеки от призраците, за които съм чувал.
Майкъл се навъси още повече.
– Какво искаш да кажеш, Хари?
– Казвам, че това може да не ни е по силите. Виж какво, Майкъл, знам доста неща за призраците и всякакви други страшилища. Но общо взето, не са ми по специалността.
Той ме погледна начумерено.
– Може би трябва да научим нещо повече.
Изправих се и отупах коленете си.
– Това вече е по моята специалност. Да поговорим с отец Фортхил.
Майкъл почука по вратата. Тя се отвори веднага. Отец Фортхил, мъж с прошарена коса, доста крехко телосложение и среден на ръст, се взря разтревожено в нас през очилата си с телени рамки. Обикновено очите му бяха сини като яйце на червеношийка, но днес бяха замъглени и обградени от тъмни кръгове.
– О – рече той. – О, Майкъл. Слава богу. – Свещеникът отвори вратата по-широко и Майкъл прекоси прага. Двамата се прегърнаха. Фортхил целуна Майкъл по двете бузи и отстъпи назад, за да погледне към мен. – И Хари Дрезден, професионален магьосник. Никога досега не са ме карали да освещавам цял двайсетлитров варел с вода, господин Дрезден.
Майкъл ме погледна, очевидно изненадан, че двамата със свещеника се познаваме. С леко раздразнение свих рамене и казах:
– Нали ми каза, че при нужда мога да разчитам на него.
– Наистина можете – рече отец Фортхил и сините му очи проблеснаха иззад стъклата на очилата. – Надявам се, че не сте имали оплаквания от светената вода?
– Никакви – отвърнах аз. – Таласъмите бяха доста изненадани.
– Хари – смъмри ме Майкъл, – пак криеш нещо от мен.
– За разлика от онова, което мисли Чарити, аз не бързам да ти се обадя всеки път когато имам някакъв проблем.
Тупнах Майкъл по рамото, докато минавах край него, и подадох ръка на отец Фортхил, който я разтърси със сериозно изражение на лицето. За мен нямаше прегръдка и целувки по бузите.
Свещеникът ми се усмихна.
– С нетърпение очаквам деня, в който ще се посветите на Господ, господин Дрезден. Той има нужда от хора с вашата смелост.
Опитах се да се усмихна в отговор, но се боя, че усмивката ми излезе доста кисела.
– Вижте какво, отче, с удоволствие бих поговорил за това с вас някой ден, но сега сме дошли тук по друг въпрос.
– Така е – отвърна Фортхил. Ентусиазмът в погледа му угасна и той стана абсолютно сериозен. Обърна се и тръгна по чистия коридор с тъмни дървени греди на тавана и изображения на светци по стените. Стараехме се да не изоставаме от него. – Младата жена пристигна тук вчера, малко преди залез-слънце.
– С нея всичко ли беше наред? – попитах аз.
Той ме погледна и повдигна вежди.
– Наред? Не бих казал. Тя показва всички признаци на психически тормоз. Силно изтощение от недохранване. Има лека треска и не се е къпала скоро. Изглежда така, сякаш се опитва да избяга от нещо.
Намръщих се.
– Да. Наистина не изглеждаше в добра форма.
Припомних си набързо разговора ми с Лидия и решението ми да й помогна.
Отец Фортхил поклати глава.
– Дадох й чисти дрехи и храна и тъкмо гласях за нея походното легло в задната стаичка, когато се случи това.
– Какво стана?
– Тя започна да трепери – отвърна Фортхил. – Подбели очи. Все още седеше пред масата с вечерята и разплиска супата си на пода. Помислих си, че е получила някакъв припадък, и се опитах да я сложа да легне на пода и да пъхна нещо в устата й, за да не си прехапе езика. – Той въздъхна и хвана ръцете си зад гърба. – Страхувам се, че не успях да помогна кой знае колко на бедното дете. След няколко секунди пристъпът премина, но тя не спираше да трепери и беше ужасно пребледняла.