Когато излязохме навън и се насочихме към пикапа, Майкъл не сваляше погледа си от мен.
– Е? – попита той. – Какво ще правим сега?
Намръщих се и пъхнах ръце в джобовете си. Слънцето се беше издигнало достатъчно високо и озаряваше синьото небе, по което се носеха бели облачета.
– Познавам един човек, който е в доста близки отношения с местните призраци. Онзи екстрасенс от Стария град.
Майкъл се намръщи и се изплю на земята.
– Некромантът?
Изсумтях.
– Не е некромант. Едва успява да призове по някой призрак и да поговори с него. През повечето време се налага да се преструва.
Освен това, ако беше истински некромант, Белият съвет вече щеше да го е открил и обезглавил. Не се и съмнявах, че човекът, за когото си мислех, вече е бил посещаван от поне един Пазител и е бил предупреден за последствията от твърде силния интерес към тъмните изкуства.
– Защо изобщо ще говорим с него, щом е толкова бездарен?
– Сигурно има по-близки отношения със света на духовете от който и да е друг в този град. С изключение на мен, разбира се. Освен това ще изпратя и Боб, за да видим каква информация ще успее да събере. Трябва да открием колкото се може повече източници на информация.
Майкъл ме погледна намръщено.
– Общуването с духове не ми допада, Хари. Ако отец Фортхил или някой от останалите знаеха за този твой приятел...
– Боб не ми е приятел – възразих аз.
– Но изпълнява тази функция, нали?
Изсумтях.
– Приятелите помагат безплатно. На мен ми се налага да плащам на Боб.
– Да му плащаш ли? – попита той с подозрение в гласа. – Как му плащаш?
– Най-често с любовни романи. Понякога се хваля със...
Майкъл ме погледна обидено.
– Хари, изобщо не искам да знам. Не можеш ли да нап-равиш някое заклинание тук, вместо да се налага да разчиташ на тези нечестиви същества?
Въздъхнах и поклатих глава.
– Съжалявам, Майкъл. Ако беше някой демон, щеше да е оставил отпечатъци или дори някаква физическа следа, която да мога да проследя. Но сега съм почти убеден, че става дума за дух. Само че дяволски силен.
– Хари – рече Майкъл с твърд глас.
– Извинявай, забравих. Духовете рядко се вселяват в обвивка, в магическо тяло. Те са просто чиста енергия. Не оставят никакви физически следи след себе си – или поне не такива, които могат да съществуват повече от един час. Ако той се намира тук, бих могъл да ти разкажа хиляди неща за него и сигурно щях да мога да му приложа заклинание. Но тъй като го няма...
Майкъл въздъхна.
– Много добре. Ще съобщя на познатите ми да се оглеждат за момичето. Лидия ли каза, че й е името?
– Да. – Описах я на Майкъл. – Освен това носи амулет на китката си. Онзи същият, който носех аз през последните две нощи.
– Ще я защити ли? – попита Майкъл.
Свих рамене.
– От нещо, което е толкова злобно, колкото изглежда тази твар... честно казано, не знам. Трябва да разберем кой е бил този призрак като жив и да го премахнем.
– Което отново няма да ни подскаже кой или какво разбунва призраците в града.
Майкъл отключи пикапа и двамата се качихме в него.
– Точно това ми харесва у теб, Майкъл. Винаги мислиш позитивно.
Той ми се ухили.
– Вяра, Хари. Господ винаги се грижи нещата, рано или късно, да си дойдат по местата.
Той подкара пикапа, а аз се облегнах назад и затворих очи. Първо щяхме да посетим екстрасенса. После щях да изпратя Боб навън, за да научи малко повече за най-опасния призрак, с който ми се беше налагало да си имам работа през последните години. А след това трябваше да продължим да търсим кой стои зад призрачните проявления и да го бием учтиво по главата, докато не се откаже. Нищо работа. Да бе.
Изстенах, настаних се по-удобно в седалката и ми се прииска да не бях измъквал натъртеното ми, болящо ме тяло от леглото.
Глава 10
Мортимър Линдкуист се беше постарал да придаде на къщата си готическа мрачност. По ъглите на покрива стърчаха сивкави гаргойли. В двора се влизаше през страховита желязна порта, а от двете страни на пътечката до входната врата бяха подредени статуи. Самият двор беше обрасъл с висока трева. И може би щеше да се получи, ако покривът не беше покрит с яркочервени керемиди, а стените не бяха варосани в бяло.
В резултат на това къщата приличаше повече на Къщата с духовете от Дисниленд, отколкото на зловещия дом на говорещ с мъртвите. От двете страни на черната желязна порта продължаваше обикновена телена ограда. При поглед отблизо гаргойлите се оказваха пластмасови копия. Ръбестите гипсови очертания на статуите също нямаха нищо общо с чистите, гладки форми на мрамора. Все едно да сложите розово фламинго насред неокосената ливада. Впрочем нощем, при подходящо осветление и настроение, някои хора биха могли да се впечатлят.