Поклатих глава и вдигнах ръка, за да почукам по вратата.
Тя се отвори, преди кокалчетата ми да се докоснат до дървото, и навън, с гърба напред, излезе пъшкащ човечец с добре закръглено тяло и лъскава, плешива глава. Отстъпих встрани. Без да ме забелязва, ниският мъж извлече на верандата един гигантски куфар, а по червендалестото му лице се стичаха струйки пот.
Когато се обърна, за да повлече куфара към портата, мърморейки си нещо под носа, аз се промъкнах към вратата. Поклатих глава и влязох в къщата. Това беше входът за посетители – нямаше го усещането на изтръпване, което изпитвам, когато вляза неканен някъде. Приемната подхождаше на външния вид на къщата. По стените, вратите и прозорците висяха черни драперии. Навсякъде бяха наредени черни и червени свещи. Човешки череп ми се хилеше от полицата, върху която бяха подредени томовете на „Енциклопедия Британика“, от чиито подвързии бяха изстъргани лъскавите букви. Черепът също беше пластмасов.
В стаята Морти беше поставил една маса, около която бяха подредени няколко стола, а зад нея беше разположил кресло с висока облегалка, резбовано с изображенията на чудовищни същества. Седнах в него, облегнах ръце на масата и зачаках.
Закръгленото човече отново влезе в къщата, бършейки лицето си с шарена носна кърпичка, потен и запъхтян.
– Затвори вратата – казах аз. – Трябва да поговорим, Морти.
Човекът изписка и рязко се обърна.
– Т-ти – заекна той. – Дрезден. Какво правиш тук?
Погледнах го втренчено.
– Влизай, Морти.
Той се приближи към мен, но остави вратата отворена. Въпреки пълнотата си, той се движеше с нервната енергия на стресната котка. Под мишниците на бялата му риза се забелязваха петна от пот, които стигаха чак до колана му.
– Виж какво, Дрезден. И преди съм ви го казвал – правилата са ми ясни, нали? Не съм вършил нищо от онова, за което говорите.
Аха. Значи, Белият съвет все пак беше изпратил някого при него. Морти беше професионален измамник. Не вярвах, че ще успея да измъкна от него дори един верен отговор, без да положа огромни усилия за това. Можех пък да се опитам да изиграя тази карта, така щях да си спестя много усилия.
– Нека ти кажа нещо, Морти. Когато отида при някого и не кажа нищо друго, освен „Нека да поговорим“, а в отговор чуя „Не съм го направил“, това неволно ме кара да си мисля, че онзи, към когото се обръщам, със сигурност се е забъркал в нещо. Разбираш ли ме какво ти казвам?
Червендалестото му лице забележимо пребледня.
– Няма начин, човече. Виж какво, нямам нищо общо с онова, което се случва напоследък. Нямам никаква вина, нищо не съм направил, човече.
– Онова, което се случва напоследък – казах аз. За миг наведох поглед към скръстените си ръце, след което отново се втренчих в него. – За какво ти е този куфар, Морти? Да не си направил нещо, което те принуждава да напуснеш града за известно време?
Той преглътна тежко и се наежи.
– Виж какво, Дрезден. Господин Дрезден. Сестра ми се разболя. Просто отивам да й помогна.
– Сигурно е така – отвърнах аз. – Точно това правиш. Напускаш града, за да помогнеш на болната си сестра.
– Кълна се в Бога – рече Морти, вдигайки ръка с искрено изражение на лицето.
Посочих стола, който се намираше срещу мен.
– Сядай там, Морти.
– Иска ми се, но таксито ми скоро ще пристигне.
Той се обърна към вратата.
– Ventas servitas – красиво и театрално изсъсках аз и насочих волята си към вратата.
Внезапен порив на вятъра я затръшна точно под носа му. Той изписка и отстъпи няколко крачки назад, без да сваля очи от нея, след което рязко се обърна към мен.
Използвах остатъците от заклинанието, за да побутна стола към мен.
– Сядай, Морти. Имам няколко въпроса. Така, ако спреш да дрънкаш глупости, току-виж си успял да си хванеш таксито. В противен случай...
Не довърших изречението. Хубавото на заплашителния тон е, че ако оставите повечко на въображението, хората винаги могат да си представят много по-страшни неща от онова, което наистина можете да им причините.
Той ме погледна и отново преглътна, а адамовата му ябълка подскочи. После се приближи предпазливо до стола, сякаш очакваше, когато седне, отнякъде да изскочат вериги и да го привържат към седалката. Настани кръглото си тяло на ръба на стола, облиза устни и ме изгледа преценяващо – сигурно се опитваше да измисли най-доб-рите лъжи в отговор на въпросите, които очакваше.