И се боях, че рано или късно, ще узная отговорите.
Глава 11
В алеята пред дома ми ме чакаше една кола без опознавателни знаци, в която седяха двама невзрачни мъже.
Слязох от таксито, платих на таксиджията и кимнах на детектив Рудолф, който седеше зад волана. Хубавият му и спретнат вид не се беше променил за годината, откакто беше започнал работа в Отдела за специални разследвания, негласният отговор на Чикаго на официално непризнатия свят на свръхестественото. Но времето го беше закалило и беше добавило тъмни кръгове под очите му.
Рудолф ми кимна в отговор, без дори да се опитва да скрие кръвнишкия си поглед. Той не ме харесваше. Причината за това може би се криеше в онази случка отпреди няколко месеца. Руди беше офейкал, вместо да остане и да ме подкрепи. Преди това бях успял да се измъкна от ареста на полицията, докато от него се очакваше да ме пази. Имах адски добра причина да избягам и от негова страна не беше честно да ми се цупи, но карай да върви. На кой каквото му отърва.
– Здрасти, детектив – казах аз. – Какво става?
– Влизай в колата – отвърна Рудолф.
Останах на мястото си, пъхнал ръце в джобовете и излъчвайки безгрижие.
– Арестуван ли съм?
Рудолф присви очи и се накани отново да заговори, но човекът, който седеше на пасажерското място, го прекъсна.
– Здрасти, Хари – каза детектив Джон Столингс и ми кимна.
– Как я караш, Джон? Какво те води тук?
– Мърф искаше да те помолим да отидеш на местопрестъплението. – Той вдигна ръка и се почеса по брадата, която не беше бръснал поне от няколко дни. Тя допълваше идеално неподстриганата му коса и интелигентните тъмни очи. – Дано разполагаш с време. Потърсихме те в офиса, но днес не си ходил там, затова тя ни изпрати тук да те изчакаме.
Наместих дневниците на Морт Линдкуист под миш-ницата ми.
– Днес съм зает. Не може ли да почака?
– Лейтенантът каза, че те иска веднага на мястото, така че моментално си завличай задника там – сопна се Рудолф.
Столингс го стрелна с поглед, след което се обърна към мен и завъртя очи.
– Виж какво, Хари. Мърфи ми каза да ти предам, че този път е нещо лично.
Свъсих вежди.
– Лично, а?
Той разпери ръце.
– Така каза тя. – И след като се намръщи, додаде: – Става въпрос за Мики Малоун.
Усетих как стомахът ми се свива нервно.
– Мъртъв ли е?
Мускулите на челюстта на Столингс потрепнаха.
– По-добре иди да видиш сам.
Затворих очи и се опитах да сдържа раздразнението си. Нямах време за странични дейности. Щяха да минат часове, докато прегледам всичките записки на Морт, а до залез-слънце, след което духовете щяха да могат да преминават отсам от Небивалото, не оставаше много време.
Но Мърфи беше направила толкова много неща за мен. Бях й длъжник. Няколко пъти беше спасявала живота ми, както и аз нейния. Освен това тя беше основният ми източник на приходи. Карин Мърфи оглавяваше Специалния отдел – пост, който традиционно означаваше няколко месеца размотаване, последвани от скоростно уволняване от полицията. Мърфи не се беше размотавала – вместо това нае като консултант единствения професионален магьосник в Чикаго. Вече успяваше и сама да се справя достатъчно добре с местните свръхестествени хищници, поне с най-често срещаните от тях, но когато нещата загрубееха, тя ме викаше на помощ. От техническа гледна точка в документацията бях представян като консултант-следовател. Предполагам, че в компютърния архив няма кодове за прогонване на демони, разваляне на заклинания или екзорсизъм.
Година по-рано Специалният отдел се беше сблъскал с едно от най-ужасните неща, които само магьосник като мен би могъл да види – тежащ половин тон неуязвим лу-гару. Дадоха сериозни жертви. Шестима мъртви, включително партньорът на Мърфи. Мики Малоун се беше отървал със скъсано сухожилие. Лежа известно време в болница и се върна за една последна акция, когато двамата с Майкъл спипахме онзи призоваващ демони заклинател. След това обаче реши, че куцането ще му попречи да бъде добро ченге, и се пенсионира по инвалидност.
Донякъде се чувствах виновен за това – може би не-оправдано, но ако тогава бях действал малко по-бързо или по-находчиво, сигурно щях да спася живота на онези хора. И здравето на Мики. Никой друг не смяташе така, освен мен.
– Добре – казах аз. – Дайте ми само секунда да оставя тези неща вкъщи.
Пътувахме в мълчание, ако не се смятаха няколкото нищо не означаващи реплики на Столингс. Рудолф не ми обръщаше никакво внимание. Затворих очи и се опитах да забравя за болката в цялото ми тяло. Радиото на Рудолф изпука шумно и внезапно замлъкна. Усетих миризмата на изгоряла гума или нещо подобно и се досетих, че сигурно аз съм виновен за това.