Отворих едното си око и видях как Рудолф ме поглежда намръщено в огледалото за обратно виждане. Подсмихнах се и отново затворих очи. Кретен.
Колата спря в един жилищен квартал край Уест Армитидж Авеню в Бъктаун. Районът беше получил името си от някогашните домове на имигранти, които се бяха издигали тук, и козите, които хората бяха отглеждали в дворовете си6. Тогавашните постройки са представ-лявали мънички колибки, в които са се тъпчели големи семейства с много деца.
6 Buck (бък) – козел. – Б. пр.
За последните сто години Бъкстаун беше пораснал значително. В буквалния смисъл. Заради малките терени къщите нямаше накъде да се разширяват, затова компенсираха с височина, придавайки на целия квартал един удължен, разтегнат вид. Навсякъде в дворовете растяха стари дъбове и кленове, с изключение на местата, където ги бяха изсекли грубо, за да направят място за електропроводите и покривите. Високите дървета и къщи хвърляха сенки, покриващи улиците и тротоарите с мрежа от тъмнина и светлина.
В малката алея, която водеше към една от двуетажните, боядисани в бяло къщи, бяха паркирани шест автомобила, плюс мотоциклета на Мърфи, който беше подпрян на стойка в предния двор. Рудолф спря колата край отсрещния тротоар и угаси двигателя. Той затрака и се изкашля за миг, преди да замлъкне окончателно.
Излязох от колата и веднага почувствах нещо нередно. През тялото ми премина тревожно усещане, по врата и гърба ме полазиха тръпки.
Останах на място, мръщейки се, докато Рудолф и Столингс не излязоха от колата. Огледах квартала, опитвайки се да уловя източника на странното усещане. Листата на дърветата, облечени в есенната си премяна, шумоляха и въздишаха при повеите на вятъра и от време на време някое от тях падаше на земята. Премятащите се по улицата сухи листа стържеха по асфалта. В далечината преминаваха коли. Над главите ни прогърмя дълбокият и далечен звук на прелитащ самолет.
– Да вървим, Дрезден – рече сопнато Рудолф.
Вдигнах ръка, усилвайки обхвата на сетивата си.
– Почакай малко – казах аз. – Трябва да...
Отказах се от опитите едновременно да говоря и да търся източника на усещането. Какъв беше той, по дяволите?
– Проклет фукльо – изръмжа Рудолф.
Чух как стъпките му се приближават към мен.
– Почакай, хлапе – каза Столингс. – Остави човека да работи. И двамата сме виждали на какво е способен.
– Не съм виждал нищо, което да не може да бъде обяснено – изръмжа Рудолф, но остана на мястото си.
Прекосих улицата, приближавайки се към двора на въпросната къща, и открих първия труп на пет крачки вляво от мен, сред купчина нападали листа. Там лежеше малка пухкава котка на жълти и бели петна. Тялото й бе усукано така, че предните лапи сочеха в едната посока, а цялата й задница – в другата. Вратът й също беше строшен.
Догади ми се. Смъртта не представлява особено приятна гледка. При хората е по-лошо, но при животните, които живеят заедно с човека, е доста по-гадно, отколкото при останалите представители на дивата природа. Котката все още не беше пораснала съвсем, може би дори беше котенце от пролетното котило, което се беше пръснало из квартала. На шията й нямаше каишка.
Около телцето усещах малък облак от смущения, психическа енергия, останала след травматизиращи, болезнени и мъчителни събития. Но смъртта на това малко същество не беше достатъчна, за да ме накара да я усетя от колата, която бе паркирана чак от другата страна на улицата.
На няколко крачки по-нататък попаднах на мъртва птица. Намерих крилата й на две отделни места. После още две птички, без глави. След това нещо, което някога е било малко и космато, а сега беше малко, космато и сплескано – може би полска мишка или лалугер. По-нататък имаше още. Още много – може би около дузина мъртви животни в предния двор, над които все още витаеха дузина облачета от яростна енергия. Нито едно от тях не би могло да смути магьосническите ми сетива, но всичките вкупом го бяха направили.
Какво, по дяволите, беше избило тези животни?
Потърках ръцете си с длани и усетих как ме обзема противен страх. Вдигнах глава и видях, че Рудолф и Столингс са вървели след мен. Лицата им изглеждаха позеленели.
– Господи – каза Столингс. Той побутна тялото на котката с крак. – Какво е могло да причини това?
Поклатих глава и повдигнах рамене.
– Може би ще ми е нужно известно време да разбера. Къде е Мики?