Освен това в кръговете на свръхестественото общес-тво все още действаха законите на Стария свят. Когато имаш проблем, решаваш го лице в лице, вътре в кръга. Не използваш като оръжие ченгетата или някакви други смъртни. Те са ядрените ракети на свръхестествения свят. Ако покажеш на хората, че в този свят цари смут, това ще им изкара акъла от страх и докато се усетиш, те ще тръгнат да палят наред и да избиват всичко, което им попадне пред очите. На повечето от тях няма да им пука, че някое от страшилищата може да е право, а другото да греши. И двете са страшни, затова им резнете главите и ще спите по-спокойно през нощта.
Така стоят нещата още от зората на Епохата на разума и нарастващата власт на расата на смъртните. Дайте им още власт, бих казал аз. Ненавиждах грубияните вампири, демони и кръвожадни стари божества, които вилнееха наоколо така, сякаш светът им принадлежи. Нищо че допреди няколко века наистина беше така.
Във всеки случай реших да си мълча за сбирката на Бианка, докато не събера достатъчно информация, за да съм сигурен.
Двамата със Столингс продължихме да разговаряме, докато на вратата не се появи Соня Малоун. Тя беше средна на ръст, приятно закръглена и вдъхваща доверие. Като млада сигурно е била красавица и в лицето й все още се забелязваха следи от тази красота, към която годините бяха прибавили самоувереност и зрялост. Очите й бяха зачервени и тя не носеше никакъв грим, но изглежда, се държеше. Беше облечена с обикновена рокля на цветя, а единственото бижу, което носеше, бе венчалната й халка.
– Господин Дрезден – рече учтиво тя. – Мики ми каза, че миналата година сте спасили живота му.
Закашлях се и сведох очи. Макар, технически погледнато, това да беше вярно, аз приемах нещата по съвсем различен начин.
– Всички направихме каквото бе по силите ни, мадам. Съпругът ви се държа много смело.
– Детектив Рудолф ми каза, че трябва да ви поканя да влезете.
– Не искам да влизам някъде, където не съм добре дошъл, мадам – отвърнах аз.
Соня сбърчи нос и погледна към Столингс.
– Угасете това нещо, сержант.
Столингс пусна цигарата на земята и я стъпка с крак.
– Добре, господин Дрезден – каза тя. За миг лицето й посърна и устните й започнаха да треперят. Тя затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. – Щом можете да помогнете на моя Мики, моля, влезте. Каня ви.
– Благодаря ви – отвърнах аз.
Пристъпих напред, минах през вратата и почувствах безмълвното съпротивление на прага да се отдръпва пред мен като тежка завеса.
Прекосихме всекидневната, където няколко ченгета, които познавах от Отдела, седяха по столовете и разговаряха тихо. Приличаше ми на погребение. Когато минах покрай тях, те ме погледнаха и разговорите секнаха. Кимнах им и продължих напред към стълбището, което водеше до втория етаж.
– Снощи той остана буден до късно – каза ми тя тихо. – Понякога не може да заспи и дълго време не идва да си ляга. Събудих се рано, но не исках да го будя, затова го оставих да спи. – Госпожа Малоун се спря на площадката в края на стълбището и посочи към една затворена врата в дъното на коридора. – Т-там е – каза тя. – Съжалявам. Н-не мога... – Тя си пое дъх на пресекулки. – Трябва да се погрижа за обяда. Гладен ли сте?
– О! Да, разбира се.
– Добре – рече тя и заслиза по стълбището.
Преглътнах тежко, погледнах към края на коридора и се запътих натам. Стъпките отекваха глухо в ушите ми. Почуках леко по вратата.
Отвори ми Карин Мърфи. Тя изобщо не отговаряше на всеобщата представа за командир на отряд полицаи, натоварени с разследването на всички странни случаи, които не се вписваха в рамките на правораздавателната система. Нямаше вида на човек, който би се изправил непоколебимо срещу връхлитащия като товарен влак лу-гару, вкарвайки мънички сребърни куршуми в туловището му. Но беше точно такава.
Карин ме изгледа от височината на своите метър и петдесет. Сините й очи, които обикновено бяха ясни и ведри, сега бяха помръкнали. Беше прибрала златистата си коса под една бейзболна шапка и носеше дънки и бяла тениска, набръчкана на рамото, където висеше коланът на кобура й. Около устата и очите й се бяха образували бръчки, наподобяващи пукнатините по изсушено от слънцето поле.
– Здравей, Хари – каза тя.
Гласът й беше тих и пресипнал.
– Здрасти, Мърф. Не изглеждаш много добре.
Тя се опита да се усмихне. Не й се получи много добре.
– Аз... не знаех към кого друг да се обърна.
Намръщих се, притеснен. Във всеки друг ден Мърфи би реагирала на леко оскърбителната ми забележка. Тя отвори по-широко вратата и ме пусна в стаята.