Помнех Мики Малоун като енергичен мъж със среден ръст, оплешивяващ, с широка усмивка и нос, на който му беше достатъчна една разходка до павилиона за вестници, за да започне да се бели от слънцето. Бастунът и куцането се бяха прибавили към общата картинка твърде скоро, за да се запечатат твърдо в паметта ми. Мики носеше старомодни костюми от качествена материя и винаги внимаваше да не изцапа сакото си, за да избегне конфликтите със съпругата си.
Не си спомнях Мики със залепена на лицето озъбена усмивка и налудничав блясък в очите. Не си го спомнях покрит с драскотини от собствените му нокти, под които беше засъхнала кръвта му, или с ръце и глезени, приковани с белезници към металната рамка на леглото. Той пъшкаше и обезумелите му очи шареха по спретнатата малка стая. Въздухът вонеше на пот и урина. Вътре не светеше нито една лампа, завесите бяха спуснати и в стаята цареше полумрак.
Той се обърна към мен и очите му се разшириха. Пое си дълбоко дъх, отметна глава назад и нададе продължителен фалцетен писък, наподобяващ вой на койот. След това избухна в смях и се заклати напред-назад, като всеки път опъваше стоманените белезници и караше леглото да се поклаща с ритмично поскърцване.
– Соня ни повика тази сутрин – рече Мърфи с равен глас. – Беше се заключила в килера и носеше мобилния си телефон със себе си. Пристигнахме тъкмо когато Мики беше успял да строши вратата.
– Тя ли се обади на ченгетата?
– Не. Обади се на мен. Каза, че не искала да виждат Мики такъв. Това щяло да го съсипе.
Поклатих глава.
– Проклятие. Смела дама. И оттогава е все такъв?
– Да. Той просто проявява... безумна злоба. Крещи, плюе и хапе.
– Казал ли е нещо? – попитах аз.
– Нито дума – отвърна Мърфи. – Издава само животински звуци. – Тя скръсти ръце и за миг се вторачи в очите ми, преди да отмести отново поглед. – Какво му се е случило, Хари?
Мики се изкиска и започна да блъска с бедрата си по леглото, карайки пружините да скърцат така, сякаш върху тях се съвкупяват свръхенергични тийнейджъри. Стомахът ми се сви. Нищо чудно, че госпожа Малоун не беше пожелала да се върне в тази стая.
– Дай ми поне минутка, за да разбера – отвърнах аз.
– Възможно ли е... нали се сещаш. Да е обладан? Като във филмите?
– Все още не знам, Мърф.
– Възможно ли е да му е направено някакво заклинание?
– Мърфи, не знам.
– По дяволите, Хари – сопна ми се тя. – Добре ще е да разбереш колкото се може по-скоро.
Стоеше пред мен със стиснати юмруци и цялата трепереше от сдържан гняв.
Поставих ръка на рамото й.
– Ще го направя. Сега ме остави за малко с него.
– Хари, кълна се, че ако не успееш да му помогнеш... – Гласът й секна и в очите й проблеснаха сълзи. – Той е един от моите, дявол да го вземе.
– Спокойно, Мърф – отвърнах аз колкото се може по-нежно и й отворих вратата. – Върви да свариш кафе, става ли? Ще видя какво мога да направя.
Мърфи вдигна глава към мен, след което погледна към Малоун.
– Всичко е наред, Мики – каза тя. – Всички сме тук, за да ти помогнем. Няма да те оставим сам.
Мики Малоун й отвърна с безумната си усмивка и облиза устни, преди отново да избухне в смях. Мърфи потрепери и излезе от стаята с наведена глава.
А аз останах сам с безумеца.
Глава 13
Придърпах си един стол до леглото и седнах. Мики впери в мен изцъклените си очи. Бръкнах във вът-решния джоб на шлифера си. Там държах парче тебешир, в случай че ми се наложи да нарисувам кръг. Имаше още свещ и кибрит. Две стари квитанции. Недостатъчно материал за работа от магическа гледна точка.
– Здрасти, Мики – казах аз. – Можеш ли да ме чуеш там, отвътре?
Мики отново избухна в кикот. Стараех се да не го пог-леждам в очите. По дяволите, в този момент изобщо не ми се искаше да надниквам в душата на Мики Малоун.
– Добре, Мики – казах аз, като се стараех да говоря спокойно, с нисък тон, както се говори на животните. – Сега ще те докосна, чуваш ли? Мисля, че така ще успея да разбера дали в теб има нещо. Няма да те нараня, затова не откачай.
Докато говорех, протегнах ръката си и леко докоснах кожата на Мики.
Той пареше като от треска. Докато го изучавах, усетих присъствието на някаква сила – не гъделичкащата енергия от силата на магьосник или дълбоката като океан мощ на Майкъловата вяра, но все пак си беше там. Над него се стелеше някаква студена, пълзяща енергия.
Какво беше това, по дяволите?