Не ми напомняше на нито едно от известните ми заклинания. Не беше и обсебен, в това бях сигурен. Чрез физическото докосване щях да доловя присъствието на духа, ако в него се беше вселил такъв.
Мики ме погледна за миг, след което главата му се стрелна към ръката ми и челюстите му изщракаха. Отдръпнах се назад, макар че той не би могъл да ме достигне. Когато някой се опита да ви ухапе, реагирате по-инстинктивно, отколкото ако се опита да ви удари. Хапането е по-първично. По-плашещо.
Мики отново се разхили и започна да се клати напред-назад.
– Добре – изпъшках аз. – Очевидно ще трябва да прибягна до отчаяни мерки. Ако не ми беше приятел, Мики...
Затворих за миг очи, стегнах се и съсредоточих волята си в точката между веждите му. Почувствах натиска на събралото се там напрежение и когато отново отворих очи, с тях отворих и магьосническото си зрение.
Зрението е едновременно дар и проклятие. То ми позволява да виждам неща, които обикновено не се виждат. С моето зрение мога да забележа и най-ефирните призраци. Мога да видя как жизнената енергия се вълнува и се движи, как протича като кръв през вените на света, между небето и земята, между водата и огъня. Заклинанията изпъкват като въжета, изплетени от фиброоптични кабели, или може би като неонова табела в Лас Вегас, в зависимост от това, колко сложни или силни са те. Понякога мога да видя демоните, които се движат в човешка форма сред хората. Или пък ангелите. Виждам нещата такива, каквито са, в душа и в плът.
Проблемът е там, че каквото видя, то остава с мен завинаги. Колкото и да е ужасно, колкото и да е отвратително, дори да ме подлудява – то остава с мен. Завинаги. Затъква се в съзнанието ми в целия си блясък, никога не избледнява и с него не се свиква с времето. Понякога се виждат и неща, които са толкова красиви, че ми се иска да останат завинаги с мен.
Но най-често в работата ми се сблъсквам с неща като Мики Малоун.
Той беше облечен с боксерки и бяла тениска, изцапана с петна от кръв, пот и по-неприятни неща. Ала когато насочих към него зрението си, аз видях нещо съвсем различно.
Той беше обезобразен. Разкъсан на парчета. По цялото му тяло имаше огромни рани. Нещо го беше нападнало и бе отхапало цели части от тялото му. Бях виждал снимки на хора, нападнати от акули, на които липсваха цели парчета плът. Точно така изглеждаше и Мики Малоун. На повърхността не се забелязваше, но нещо беше разкъсало мозъка, а може би и душата му, на кървави парчета. И той не спираше да кърви, без изобщо да цапа чаршафите.
И около цялото му тяло, като се започне от гърлото и се стигне до единия му глезен, беше увита черна тел, чиито шипове се впиваха в плътта му, пробождайки кожата без всякакви усилия.
Също както при Агата Хагълторн.
Аз го гледах ужасен, а стомахът ми се сгърчи. Трябваше да положа всички усилия, за да не повърна. Мики ме погледна и като че ли усети нещо различно, защото изведнъж утихна. Усмивката му вече не изглеждаше толкова безумна. В нея прозираше агония, непоносима болка, изпъваща лицевите мускули до точката на скъсване.
Устните му помръднаха. Той потрепери и цялото му лице се сгърчи от болка.
– Ох, ох, ох – изстена той.
– Всичко е наред, Мики – казах аз и вкопчих ръцете си една в друга, за да скрия треперенето им. – С теб съм.
– Боли – едва успя да прошепне той. – Боли, боли, боли, боли, боли...
Не спря да го повтаря, докато не му свърши въздухът. След това стисна здраво очи. По бузите му потекоха сълзи и той избухна в поредния безпомощен, безумен кикот.
Какво, по дяволите, бих могъл да направя срещу това! Бодливата тел сигурно представляваше някакво заклинание, но то не приличаше на нищо, което бях виждал до момента. В повечето случаи магията излъчва пулсираща светлина, дори когато е използвана за нечисти цели. Магията произтича от живота, от енергията на нашия свят и от хората, от техните чувства и тяхната воля. Поне така са ме учили.
Но тази бодлива тел беше матовочерна, без блясък. Протегнах ръка, за да я докосна, и тя едва не изгори пръс-тите ми, толкова студена беше. Господи, Мики. Не можех да си представя какво му се налага да търпи.
Най-разумното нещо, което можех да направя, беше да се върна у дома. Можех да накарам Боб да поработи върху това, да го проучи, да намери начин да махнем бодливата тел от Мики, без да го нараняваме. Но той вече беше прекарал часове така. Може би нямаше да успее да издържи още дълго – разсъдъкът му беше системно смазван от свръхестественото изтезание, на което бе подложен. Ако тормозът продължеше още един ден, това можеше да го запрати на място, от където нямаше връщане.