Затворих очи и си поех дълбоко дъх.
– Дано се окажа прав, Мики – казах му аз. – Ще се опитам да премахна болката.
Той се вторачи в мен и издаде тихичък, хлипащ звук.
Реших да започна от глезена. Преглътнах тежко, отново се стегнах и протегнах ръка, промушвайки пръстите си между ледената бодлива тел и кожата му. Стиснах зъби и вложих в докосването цялата си воля, цялата си сила, която би трябвало да е достатъчна, за да почувствам тъканта на заклинанието. След което започнах да дърпам. В началото леко, а след това все по-силно.
Металната нишка ме прогаряше. Пръстите ми не изтръпнаха – те просто започнаха да болят все по-силно и по-силно. Телта се съпротивляваше, шиповете й се впиваха в плътта на Мики. Клетият човечец закрещя с цяло гърло от болка, макар във воплите му да се промъкваше онзи ужасен, измъчен смях.
Очите ми се напълниха със сълзи – от болка, от писъците на Мики, – но не спирах да дърпам. Краят на бодливата тел се откъсна от плътта му. Продължих да дърпам. Шип след шип, сантиметър по сантиметър, аз го освобождавах от заклинанието, издърпвах смъртоносната студена енергия от Мики, макар понякога да ми се налагаше да разкъсвам плътта му. Той продължи да пищи, докато не му секна дъхът, и тогава чух нечии хлипания в стаята. Предполагам, че идваха от мен. Започнах да се боря срещу студената магия с двете си ръце.
Най-накрая освободих и врата на Мики от другия край на телта. Той отвори широко очи и се свлече в постелята, издавайки тих, измъчен стон. Изпъшках и отстъпих от леглото със залитане, без да изпускам телта от ръцете си.
Внезапно тя се сгърчи, нави се като змия и единият й край се стрелна към гърлото ми.
Лед. Студ. Прониза ме безкрайна, горчива, неописуема болка и аз изпищях. Към вратата се приближиха стъпки, някой извика. Бодливата тел се гърчеше и се увиваше около мен, другият й край се устреми надолу, а аз я сграбчих с двете си ръце и започнах да я нагъвам в опит да й попреча да се впие в крака ми. Свободният край при шията ми се сви, студените шипове задраха в дрехите и кожата ми, докато тъмната енергия се опитваше да се прилепи към мен.
Вратата се отвори с трясък. В стаята влетя Мърфи – в очите й горяха небесносини огньове, а косата й се вееше като златиста диадема около главата й. В ръката си държеше пламтящ меч, а самата тя в гнева си сияеше толкова ярко, красиво и застрашително, че заслепяваше очите ми. Вътрешното ми зрение, досетих се аз. Виждах я такава, каквато беше в действителност.
– Хари! Какво, по дяволите...?
Продължих да се боря с бодливата тел, осъзнавайки, че тя не може да я види.
– Прозорецът! Мърф, отвори прозореца!
Тя не се поколеба и за миг – бързо прекоси стаята и отвори прозореца. Последвах я, залитайки, като междувременно се опитвах да навия ледената тел около едната ми ръка, а съзнанието ми се гърчеше от болка. Успях да надделея над телта и я намотах с ръмжене. Гневът ми изби на повърхността, нажежен и сияещ – почерпих от енергията му, изтръгнах телта от гърлото си и я запратих с всички сили през прозореца. Тя се понесе във въздуха.
Изръмжах, насочих пръст към нея, събрах целия си гняв и страх и съсредоточих всичката им енергия срещу черната магия.
– Fuego!
От пръста ми изригна огнен пламък и обгърна телта. Тя започна да се гърчи и след миг се изпари в експлозия, която разтресе цялата къща и ме запрати на пода.
Известно време останах да лежа там, зашеметен, опитвайки се да осъзная какво се e случило. Проклетото зрение. Започва да размива границите между реалното и нереалното. Това може да подлуди човек. И то бързо. Достатъчно е само да го поддържате включено през цялото време, да поглъщате всичко, което се появява срещу вас, и наистина да знаете какво представлява. Всъщност това ми се струва много добра идея. Просто известно време се наслаждавайте на цялата красота и ужас, просто погълнете всичко и му позволете да изтрие всичко останало, всякакви грижи и притеснения за това, дали хората страдат, или не...
Установих, че седя на пода, ръцете ме болят от студа, който не съществуваше в реалния свят, и се хиля пискливо, поклащайки се напред-назад. Наложи се да положа големи усилия, за да затворя отново магьосническото си зрение, но щом го направих, всичко като че ли се успокои и придоби яснота. Погледнах нагоре, пъшкайки, и примигнах няколко пъти, за да прочистя сълзите от очите си. Всички кучета в района лаеха и се чуваше воят на няколко автомобилни аларми, които се бяха включили от силата на експлозията.
Мърфи се беше надвесила над мен и ме гледаше ококорено, а в едната си ръка стискаше пистолет, който бе насочила към вратата.