– Боже – каза тихо тя. – Хари. Какво се случи?
Устните ми бяха безчувствени и аз треперех целият от студ.
– Заклинание. Н-нещо го е нападнало. П-после му е направило магия. Н-наложи се да я изгоря. Огънят поразява дори с-света на духовете. С-съжалявам.
Тя отпусна пистолета, без да сваля поглед от мен.
– Добре ли си?
Продължавах да треперя.
– К-как е Мики?
Мърфи отиде до леглото и положи ръка на челото на Малоун.
– Треската е отминала – ахна тя. – Мик? Хей, Малоун. Аз съм, Мърф. Чуваш ли ме?
Мики се размърда и примигна няколко пъти.
– Мърф? – попита тихо той. – Какво става? – Човекът отново затвори очи; беше изтощен. – Къде е Соня? Нуждая се от нея.
– Ще я доведа. – Мърфи въздъхна. – Почакай малко. Почини си.
– Китките ме болят – промърмори Малоун.
Мърфи ме погледна и аз кимнах.
– Вече всичко трябва да е наред.
Тя разкопча белезниците, но очевидно изтощението вече го беше потопило в дълбок сън.
Мърфи го зави и приглади косата му назад. След това коленичи на пода до мен.
– Хари – каза тя. – Изглеждаш така, сякаш...
– Съм се върнал от ада – промълвих аз. – Да, знам. Той ще има нужда от почивка, Мърф. От спокойствие. Нещо го разкъсваше отвътре, нещо наистина зло.
– Какво имаш предвид?
Намръщих се.
– Все едно... както когато някой твой близък умре. Или когато прекъснеш някаква връзка. Това те разкъсва вътрешно. Емоционална болка. Нещо такова се беше случило и с Мики. Нещо го разкъсваше отвътре.
– Какво му е причинило това? – попита Мърфи.
Гласът й беше тих, но в него се усещаше стоманена нотка.
– Все още не знам – отвърнах аз. Затворих очи, без да спирам да треперя и облегнах главата си на стената. – Наричам го Кошмар.
– Как да го убием?
Поклатих глава.
– Работя по въпроса. Засега продължава да върви няколко крачки пред мен.
– Мамка му – каза Мърфи. – Тая игра на гоненица понякога ми писва.
– Да, и на мен.
От коридора отново се дочуха стъпки и Соня Малоун връхлетя в стаята. Видя, че Мики лежи неподвижно, и се приближи до него внимателно, сякаш се страхуваше да не раздвижи въздуха. Докосна лицето му, оредяващата му коса и той се разбуди дотолкова, че да посегне към нея. Тя улови ръката му, целуна пръстите й и се наведе напред, за да притисне бузата си към неговата. Чух я как плаче тихо.
Двамата с Мърфи се спогледахме и се изправихме едновременно, за да оставим Соня на спокойствие. Наложи се Мърфи да ми помогне да стана. Болеше ме навсякъде, чувствах се така, сякаш всичките ми кости са замръзнали. Беше ми трудно да вървя, но Мърфи ме подкрепяше.
Хвърлих един последен поглед към Соня и Мики и тихо затворих вратата зад гърба си.
– Благодаря ти, Хари – каза Мърфи.
– Пак заповядай. Ти си ми приятел, Мърфи. Освен това винаги съм готов да помогна на дама, изпаднала в беда.
Тя ме погледна и очите й проблеснаха под козирката на бейзболната шапка.
– Ти си едно шовинистично прасе, Дрезден.
– Гладно шовинистично прасе – поправих я аз. – Умирам от глад.
– Трябва да се храниш по-често, дългуч. – Мърфи ми помогна да седна на най-горното стъпало и каза: – Стой тук. Ще ти донеса нещо.
– Не се бави много, Мърф. Чака ме работа. Нещото, което причини това, обикновено излиза да си играе по залез-слънце.
Облегнах се на стената и затворих очи. Сетих се за мъртвите животни, потрошените коли и ледената жица, увита около измъчената душа на Мики Малоун.
– Не знам какво, по дяволите, представлява този Кошмар. Но ще го открия. И ще го убия.
– Мислиш в правилната посока – каза Мърфи. – Ако мога да помогна, винаги съм насреща.
– Благодаря, Мърф.
– Няма за какво. И, Хари?
Отворих очи. Тя ме наблюдаваше със смутено изражение.
– Когато влязох вътре, ти впери поглед в мен. За секунда. На лицето ти беше изписано адски странно изражение. Какво видя? – попита тя.
– Ако ти кажа, ще ми се изсмееш в лицето – отвърнах аз. – Сега ми донеси нещо за ядене.
Тя изсумтя и заслиза по стълбището към първия етаж, за да обясни всичко на развълнуваните полицаи от Специалния отдел, които се суетяха наоколо. Усмихнах се, припомняйки си яркото отчетливо видение. Мърфи, ангелът хранител, която влиза в стаята, обвита в пламъка на гнева. Нямах нищо против завинаги да запомня тази картина. Понякога на човек му излиза късметът.
След това се сетих за бодливата тел, ужасното мъчение, което бях видял и изпитал за кратко. Появилите се напоследък призраци страдаха от същото нещо. Но кой им го причиняваше? И как? Силите, използвани в това заклинание за изтезаване, не приличаха на нищо, което бях виждал досега. Никога не бях чувал за магия, която може да влияе по един и същ начин на дух и на смъртен. Дори не вярвах, че е възможно. Как я бяха направили?