– А, да. Този... – Затворих очи и затършувах в паметта си. – Лео някой си. Крават, Камнър, Конър. Крейвън Ловеца. Не можах да му запомня името. Намерих го, след като проследих демона, който беше призовал, и така го заковах. А след това двамата с Майкъл не останахме за писането на докладите.
– Кравос? – попита Сюзан. – Леонид Кравос?
– Да, май че точно така беше. Струва ми се.
– Страхотно – каза тя. – Великолепно. Благодаря ти, Хари.
Гласът й звучеше напрегнато, развълнувано.
– Аха. Нямаш ли намерение да ми разкажеш за какво става въпрос? – попитах аз.
– Работя по една следа – отвърна ми тя. – Виж какво, единственото, с което разполагам, са разни слухове. Веднага щом се добера до нещо конкретно, ще ти съобщя.
– Това ми стига. И без това в момента работя по нещо.
– Имаш ли нужда от помощ?
– Боже, дано не се налага – отвърнах аз. После притиснах слушалката по-плътно до ухото ми. – Добре ли спа снощи?
– Може би – подразни ме тя. – Трудно е човек да се отпусне, когато е толкова неудовлетворен, но пък апартаментът ти е толкова студен, че все едно изпадаш в зимен сън.
– Ами добре. Следващия път ще се постарая да е още по-студен.
– Вече треперя – измърка тя. – Да ти се обадя ли довечера, ако се освободя?
– Може да не съм тук.
Тя въздъхна.
– Разбирам. Каквото стане тогава. Благодаря ти отново, Хари.
– Пак заповядай.
Казахме си довиждане, прекъснахме връзката и аз отново се върнах при стълбата към подсутеренния етаж. Дръпнах килима от вратата, отворих я, взех фенера и заслизах по стръмната сгъваема стълба.
Каквито и усилия да полагах, за да приведа лабораторията си в ред, тя винаги изглеждаше разхвърляна. Броят на предметите, които държах в нея, непрекъснато се увеличаваше. Три от стените бяха заети с плотове и рафтове. В центъра на стаята имаше дълга маса, която ми оставяше достатъчно място, за да мога да се промъквам покрай нея странично. До стълбата беше разположена една керосинова печка, която успяваше да смекчи донякъде подземния студ. В пода, до далечния край на масата, беше вграден меден обръч – призоваващ кръг. Наложи се да науча по трудния начин, че трябва да го пазя от останалите боклуци в лабораторията.
Боклуци. Технически погледнато, всеки предмет в лабораторията служеше за нещо. Древните книги, с техните избелели, прашни кожени подвързии и всепроникваща миризма на мухъл, пластмасовите кутии със свалящи се капаци, шишетата, бурканите, кашоните – всички те бяха пълни с неща, които или използвах в момента, или бях използвал в миналото. Бележници, десетки моливи и химикалки, кламери и книговезки телчета, листове хартия, изписани с нервния ми нечетлив почерк, изсъхнали трупове на дребни животни, човешки череп, заобиколен от книги с меки корици, свещи, древна бойна брадва – всички те имаха своето предназначение. Просто за повечето от тях не можех да се сетя какво е то.
Свалих стъклото на лампата и я използвах да запаля десетината свещи, пръснати из стаята, както и керосиновата печка.
– Боб – казах аз. – Боб, събуди се. Хайде де, имаме работа за вършене. – Стаята се изпълни с миризмата на пушек и разтопен восък. – Сериозно говоря, човече. Не разполагаме с много време.
Черепът потрепери на рафта си. В празните му очни ябълки трепнаха два оранжеви пламъка. Бялата челюст се разтвори в пародия на прозявка и от нея се разнесе съответният звук.
– Звезди и камъни, Хари – промърмори черепът. – Толкова си жесток. Слънцето още не е залязло.
– Стига си се оплаквал, Боб. Не съм в настроение.
– Настроение. Изтощен съм. Мисля, че повече няма да мога да ти помагам.
– Това е неприемливо – отвърнах аз.
– Дори духовете се изморяват, Хари. Имам нужда от почивка.
– Ще го имаш в излишък, когато умра.
– Добре тогава – рече Боб. – Щом искаш работа, да сключим сделка. Искам да съм край теб следващия път, когато дойде Сюзан.
Изсумтях раздразнено.
– По дяволите, Боб, не можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за секс? Не. Няма да те пусна в главата си, докато съм със Сюзан.
Черепът изтърси едно проклятие.
– Между нас трябва да цари хармония. Бихме могли да преразгледаме условията на договора ми.
Изсумтях.
– Ако искаш да се върнеш в старата си родина, Боб, прав ти път.
– Не, не, не – промърмори черепът. – Всичко е наред.
– Вярно, че онова недоразумение със Зимната кралица все още не е разрешено, но...
– Всичко е наред, казах.
– Сигурно вече нямаш нужда от защитата ми. Убеден съм, че тя ще се съгласи да седнете и да обсъдите нещата, вместо да те подложи на мъчения през следващите няколко стотин...