Очите ми се нуждаеха от малко време, за да привикнат с тъмнината. Стаята се осветяваше единствено от помръкващата дневна светлина, която се процеждаше през закованите върху прозорците дъски и под гаражните врати. Товарна рампа опасваше почти целия първи етаж. Поддържаха я каменни колони. От някоя пукната тръба цъцреше вода и по целия под се виждаха локвички.
В далечния край на товарната рампа, точно до високата метър и половина платформа, където някога се бяха товарили и разтоварвали камионите, сега стоеше чисто новичък микробус. Съдейки по тихите звуци под капака, двигателят му беше изключен съвсем скоро и още изстиваше. Над микробуса, увиснала на едната си панта, висеше табела с надпис ФАБРИКА ЗА ТЕКСТИЛ „СЪМЪР“.
Приближих се бавно до микробуса, отпуснал край тялото си ръката, която стискаше стрелящата пръчка. Извадих камертона и го размахах из сумрачната зала. Той звънваше всеки път когато минаваше покрай микробуса.
Белият бус сякаш сияеше в полумрака. Стъклата на прозорците му бяха затъмнени и дори когато се приближих на три метра от него, не можех да видя нищо вътре.
Нещо, дали звук, или някакъв друг знак, който не бях успял да доловя съзнателно, накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Обърнах се бързо и се взрях в тъмнината зад гърба ми, върхът на стрелящата пръчка се насочи напред, а отеклите ми пръсти стиснаха здраво дръжката й. Съсредоточих сетивата си върху мрака и се ослушах, насочвайки цялото си внимание върху заобикалящата ме среда.
Тъмнина.
Капеща вода.
Поскърцване над главата ми.
Нищо.
Прибрах камертона в джоба на шлифера. След това се обърнах отново към микробуса, приближих се бързо до него, рязко отворих страничната врата и пъхнах пръчката вътре.
На пода лежеше нещо, увито в одеяло, което отговаряше приблизително на ръста на Лидия. Една бледа ръка беше простряна настрани от него, а върху тънката й китка беше увит моят талисман, който изглеждаше обгорял и окървавен.
Сърцето ми се качи в гърлото.
– Лидия? – повиках я аз. Пресегнах се и докоснах китката й. Долових пулса й – слаб и забавен. Въздъхнах с облекчение и дръпнах одеялото от бледото й лице. Очите й бяха широко отворени и гледаха втренчено, зениците се бяха разширили дотолкова, че покриваха изцяло ириса. Размахах ръка пред лицето й и повторих: – Лидия.
Тя не реагира. Сигурно я бяха натъпкали с наркотици.
Какво правеше тук, по дяволите? Лежеше в микробуса, дрогирана, увита в одеяло и нагласена удобно. В това нямаше никакъв смисъл, освен ако не беше...
Освен ако не беше оставена тук за отвличане на вниманието. Стръв в капана.
Започнах да се обръщам, но още преди да направя половин оборот, студената енергия, която бях почувствал предишната вечер, заля лицето и гърлото ми. Нещо русо и невероятно пъргаво се блъсна в мен със силата на препускащ бик и ме отхвърли назад върху микробуса. Надигнах се на лакът и видях как към мен се приближава вампирът Кайл Хамилтън – очите му бяха черни и изпразнени от съдържание, а лицето му беше изкривено от гняв. Все още беше облечен с белия си тенис екип. Изритах го в гърдите и въпреки свръхчовешката му сила това го отлепи за секунда от земята, позволявайки ми да си поема дъх. Вдигнах дясната си ръка, на която проблясваше сребърният пръстен, и извиках:
– Assantius!9
9 Заклинание на Хари Дрезден, което предизвиква избухване. – Б. пр.
Съхранената в пръстена кинетична енергия, която се натрупваше в него при всяко движение на ръката ми, потече с пълна сила право в лицето на вампира. Суровата сила разкъса устните му, но от тях не потече кръв. Розовата англосаксонска кожа на бузите му се разкъса, изпод нея се показа черна плът, а парчетата се развяха под напора на силата като знамена на вятър.
Тялото на вампира отлетя назад и нагоре. Удари се силно в тавана и падна с глух удар на пода. Отдръпнах се от микробуса; гърдите ми пулсираха от тъпа болка. Оставих докторската чанта на пода, свалих защитната гривна и протегнах лявата си ръка напред.
Тялото на Кайл помръдна и той внезапно се изправи на четири крака. Тялото му беше изкривено, раменете му стърчаха твърде много, а гърбът му се беше извил под странен ъгъл. От лицето му висяха парчета кожа, под които се виждаше черната, приличаща на гума плът. Кожата около очите му също се беше обелила и те изглеждаха изпъкнали и черни, огромни и нечовешки. Челюстта му зейна, проблеснаха мокрите му кучешки зъби. От тях по влажния под капеше слюнка.