* * *
Отново изпищях и се свестих в ъгъла на спалнята ми. Отново се намирах в апартамента ми, свит на кълбо на пода. Бях оповръщал навсякъде. Мистър се беше навел над мен и изведнъж отново ме одраска по бузата. Чух собствения си вик и потреперих от удара.
Нещо ме погъделичка по кожата. Нещо студено, тъмно и противно. Надигнах се, разтърках очите си, за да прогоня сънливостта, и се опитах да се преборя с остатъците от вампирската отрова, за да се съсредоточа върху присъствието – но то беше изчезнало.
Потреперих силно. Бях ужасен. Не уплашен, не обезпокоен – а изпълнен с вцепеняващ, всеобхващащ ужас, който просто потиска всяка рационална мисъл и дълбае право в душата. Чувствах се осквернен по някакъв начин, използван. Безпомощен. Слаб.
Довлякох се до лабораторията, придвижвайки се непохватно в мрака. Усещах присъствието на Мистър край мен. Долу беше тъмно и студено. Прекосих опипом стаята, събаряйки най-различни предмети на пода, като се опитвах да стигна до призоваващия кръг, монтиран в пода. Хвърлих се към него и хлипайки, се опитах да го напипам с изтръпналите си пръсти, докато най-накрая не го открих. Щом се озовах в него, му наредих да се затвори. Той се съпротивляваше, но аз го притиснах с цялата воля, която успях да събера, докато най-накрая не усетих как около мен се издига невидимата стена.
Свих се на кълбо, като се стараех да не напускам очертанията му, и заплаках.
Мистър обикаляше около мен и се опитваше да ме успокои с гръмотевичното си мъркане. После чух как голямата сива котка скочи върху работната ми маса, а след това и на един от рафтовете. Неясната му сянка се спря до светлеещия череп. От устата му заструи оранжева светлина, която започна да се излива в очните ябълки на черепа. Най-накрая пламъчетата в очите на Боб проблеснаха и черепът се обърна към мен.
– Хари – каза Боб с тих и спокоен глас. – Хари, чуваш ли ме?
Вдигнах глава, без да спирам да треперя, безкрайно благодарен да чуя познатия глас.
– Хари – каза нежно Боб. – Видях го, Хари. Мисля, че знам какво преследва Малоун и останалите. И мисля, че знам как го прави. Опитах се да ти помогна, но ти не се събуждаше.
Мислите се завихриха в обърканото ми съзнание.
– Какво? – попитах аз. Гласът ми прозвуча като хленч. – За какво говориш?
– Съжалявам, Хари. – Черепът се поколеба и макар че изражението му нямаше как да се промени, на мен ми се стори, че изразява притеснение. – Мисля, че знам какво се опита да те изяде току-що.
Глава 18
Да ме изяде – прошепнах аз. – Аз... не разбирам.
– Нещото, което преследваш. Кошмара. Мисля, че беше тук.
– Кошмара – казах аз. Наведох глава и затворих очи. – Боб, не мога... Не мога да мисля ясно. Какво става?
– Добре. Ти се прибра преди около пет часа, дрогиран до дупка от слюнката на онова вампирско момиче. Ломотеше като някой побъркан. Според мен не си осъзнал, че се намирам в Мистър. Спомняш ли си тази част?
– Да, донякъде.
– Какво се случи?
Разказах на Боб за преживелиците си с Кайл и Кели Хамилтън. Говоренето като че ли премахна световъртежа и успокои вътрешностите ми. Сърцето ми постепенно забави биенето си и пулсът ми вече не препускаше като този на ужасен заек.
– Това прозвуча доста странно – каза Боб. – Сигурно има нещо много важно, което да ги накара да рискуват да излязат навън посред бял ден. Дори в специално оборудван микробус.
– Напълно го осъзнавам, Боб – отвърнах аз и избърсах челото си с ръка.
– По-добре ли се чувстваш?
– Ами... предполагам.
– Мисля, че си бил доста разкъсан, в духовен смисъл. Добре, че започна да крещиш. Пристигнах веднага щом можах, но ти не искаше да се събудиш. Смятам, че е заради отровата.
Надигнах се и седнах с кръстосани крака, но продължавах да се придържам към вътрешността на кръга.
– Помня, че сънувах. Господи, беше ужасно. – Почувствах как вътрешностите ми се втечняват и отново започнах да треперя. – Опитах се да го променя, но не бях готов. Не успях.
– Сън ли? – каза Боб. – Да, всичко съвпада.
– Съвпада? – попитах аз.
– Разбира се – отвърна той.
Тръснах глава, подпрях лакти на коленете си и облегнах брадичка върху дланите си. Не ми се искаше да се занимавам с това. Някой друг можеше да го направи. Аз трябва да се махна, да напусна града.
– Значи, ме е нападнал дух?
– Да.
Поклатих глава.
– В това няма смисъл. Как е успял да мине през прага?
– Като за начало прагът ти не е особено функционален, господин ерген.
Успях да събера достатъчно смелост, за да погледна намръщено Боб.