– Пазачите, тогава. Сложил съм защитни заклинания на всички врати и прозорци. И нямам вкъщи никакви огледала, които да е използвал.
Ако Боб имаше ръце, сигурно щеше да ги потърка доволно.
– Точно така – рече той. – Да, точно така.
Стомахът отново ме присви и нов пристъп на треперене ме принуди да отпусна ръцете си в скута. Искаше ми се да се скрия някъде, да се съдера от плач, да изпов-ръщам и последните остатъци от достойнство, след което да пропълзя в някоя дупка и да засипя отвора й след себе си. Преглътнах тежко.
– Значи... значи, според теб изобщо не е дошъл при мен. Не му се е налагало да преодолява защитите.
Боб кимна и очите му припламнаха.
– Точно така. Ти си излязъл при него.
– По време на съня?
– Да, да, да – избъбри Боб. – Вече всичко се връзва, не разбираш ли?
– Не съвсем.
– Сънищата – рече черепът. – Когато смъртните сънуват, може да се случат най-различни странни неща. Когато един магьосник сънува, нещата стават още по-странни. Понякога сънищата стават достатъчно интензивни, за да създадат един свой малък, временен свят. Нещо като мехур в Небивалото. Помниш ли, когато ми каза, че призракът на Агата Хагълторн е бил толкова силен, че да създаде свое собствено владение в Небивалото?
– Да. Малко приличаше на старото Чикаго.
– Понякога хората могат да направят същото.
– Аз не съм призрак, Боб.
– Не – отвърна той, – не си. Но притежаваш всичко необходимо в себе си, с изключение на подходящите обстоятелства, за да създадеш призрак. Призраците са просто замръзнали образи на хора, Хари, последните отпечатъци от личността. – Боб замълча замислено. – Обикновено хората винаги са ти създавали повече проб-леми от всяко създание, на което си се натъквал в Небивалото.
– Не съм забелязвал – казах аз. – Добре. Значи, твърдиш, че всеки път когато сънувам, създавам свое собствено почасово владение в Небивалото.
– Не всеки път – отвърна Боб. – Всъщност почти никога. Подозирам, че само най-интензивните сънища успяват да извлекат необходимата енергия от хората. Но сега, при всичките смущения в бариерата, преминаването е лесно...
– Сънищата на все повече хора създават мехури от другата страна. Сигурно така е спипало горкия Мики Малоун. Докато е спял. Жена му каза, че предишната вечер го е тормозело безсъние. Създанието е обикаляло около къщата му и е чакало да заспи, и за да убива времето, е започнало да избива животинките.
– Възможно е – рече Боб. – Спомняш ли си съня?
Потреперих.
– Да... Помня го.
– Кошмара сигурно е влязъл в него през теб.
– Докато духът ми е бил в Небивалото? – попитах аз. – В такъв случай е щял да ме разкъса на парчета.
– Не е задължително – грейна Боб. – Това е владение на твоя дух, забрави ли? Макар и временно. Което означава, че имаш предимството на собствената територия. Не че ти е помогнало особено, но все пак...
– Аха.
– Спомняш ли си някакви подробности, някой персонаж в съня, който да не се държи така, както би трябвало?
– Да – отвърнах аз. Треперещите ми ръце се притиснаха към корема, търсейки отпечатъците от зъби. – По дяволите, да. Сънувах онзи арест от преди два месеца. Когато спипахме Кравос.
– Чародея – рече замислено Боб. – Добре. Това може да се окаже важно. Какво се случи?
Преглътнах, опитвайки се да не повърна.
– Ами всичко се обърка. Демонът, който той беше призовал, се оказа по-силен, отколкото беше в действителност.
– Демонът?
Примигнах.
– Боб, възможно ли е нещо като демон да остави призрак след себе си?
– Ами, ъъъ – поколеба се Боб. – Не мисля – освен ако наистина не е умряло там. Да е изчезнало завинаги. Имам предвид да не сте се ограничили само с унищожението на обвивката му.
– Майкъл го уби с Аморакус – казах аз.
Черепът на Боб потрепери.
– О – рече той. – Аморакус. В такъв случай не съм сигурен. Не знам. Този меч може да е способен да убие демон дори през физическата му обвивка. Всяка основана на вярата магия е ужасно силна.
– Добре, значи, може би си имаме работа с призрака на демон – казах аз. – Демон, който е умрял готов за битка. Може би това го е направило толкова... толкова злобен.
– Възможно е – съгласи се жизнерадостно Боб.
Поклатих глава.
– Но това не дава обяснение за бодливото заклинание, което бе наложено върху духовете и хората.
Вкопчих се в проблема, в оплетените факти с безмълвно отчаяние, като човек, който се дави и не иска да хаби последния си дъх в крясъци. Това ми помогна да продължа.
– Може би заклинанията са дело на някой друг – предположи Боб.