– Ами, естествено, Хари. Ти си това, което ядеш.
– По дяволите – изругах аз и се хванах за главата. – Добре, добре. Сега вече наистина трябва да намерим това нещо. – Закрачих нервно напред-назад. – Ако използва силата ми, значи, аз съм отговорен за нещата, които върши с нея.
Боб се ухили подигравателно.
– Хари, това е нелогично.
Стрелнах го с поглед.
– Което не го прави по-малко вярно – сопнах му се аз.
– Добре – рече примирено той. – Значи, напускаме гара Логика и здрав разум. Следваща спирка – Лунатиквил.
Изръмжах, без да спирам да крача.
– Трябва да открием каква ще е следващата му стъпка. Разполага с цялата нощ.
– Шест часа и трийсет минути – поправи ме Боб. – Не би трябвало да е трудно. Докато спеше, се зачетох в дневниците на ектоманта. Тази твар може да се появява в кошмарите, но всички те имат нещо общо. Призраците са способни на такава сила само ако действат в рамките на своя анклав.
– „Ан-“ какво?
– Погледни от следната гледна точка, Хари. Призракът може да влияе само върху нещата, които са свързани директно със смъртта му. Агата Хагълторн не би могла по никакъв начин да тероризира играта на „Чикаго Къбс“ например. Там тя няма сила. Може да се занимава само с бебета, с жестоки съпрузи, може би с тормозени съпруги...
– С магьосници, които й се бъркат в делата – промърморих аз.
– Ти й се изпречи на пътя – каза Боб. – Но Агата, така или иначе, не може просто така да връхлети някъде и да започне да сее опустошение.
– Тоест Кошмара трябва да има някакво лично отношение към това – отвърнах аз. – Това ли искаш да ми кажеш?
– Ами трябва по някакъв начин да е свързано със смъртта му. Така че, да. Предполагам, че точно това искам да кажа. По-точно, това казва Морт Линдкуист в дневниците си.
– Аз. И Лидия. И Мики Малоун. Как сме свързани, по дяволите? Никога по-рано не бях виждал Лидия. – Намръщих се. – Или поне така ми се струва.
– Тя не се вписва в уравнението – съгласи се Боб. – Защо не я извадиш от него за малко?
Направих го и изведнъж всичко ми стана ясно като бял ден.
– По дяволите – казах аз.
Обърнах се, хукнах към стълбата с омекналите си крака и започнах да се катеря по нея с единствената мисъл да стигна до телефона.
– Какво? – извика Боб след мен. – Хари, какво има?
– Ако това нещо е призрак на демона, знам точно какво иска. Отмъщение. Той преследва хората, които са го убили – извиках му от стълбата. – Трябва да намеря Мърфи.
Глава 19
Животът на хората е свързан с един вид математика. Прехвърляте цифрите машинално, без да го осъзнавате, точно както правят лекарите на бойното поле. Този пациент няма шанс да оцелее. Този има, но само ако оставя третия да умре.
За мен частите на уравнението бяха сравнително елементарни. Демонът, жаден за отмъщение, ще тръгне след онези, които са го погубили. Призракът ще помни само хората, които са били пред очите му в онези последни мигове. Това означаваше, че Мърфи и Майкъл бяха другите му две мишени. Майкъл имаше добра възможност да се защити срещу тази твар – по дяволите, шансовете му бяха дори по-добри от моите. Но не и Мърфи.
Звъннах на домашния телефон на Мърфи. Никой не ми вдигна. Обадих се в кабинета й и тя вдигна телефона, произнасяйки с уморен глас:
– Мърфи.
– Мърф – казах аз. – Виж какво, трябва да ми се довериш и да направиш каквото ти кажа. Ще бъда при теб след около двайсетина минути. Възможно е да се намираш в опасност. Не мърдай оттам и не заспивай, докато не пристигна.
– Хари? – попита Мърфи. Долових в гласа й нотки на раздразнение. – Искаш да кажеш, че ще закъснееш?
– Да закъснея ли? Не, по дяволите. Виж какво, просто прави каквото ти казвам, чу ли?
– Тези глупости не ми харесват, Дрезден – изръмжа Мърфи. – Не съм спала от два дни. Ти ми каза, че ще си тук след десет минути, и аз ти отговорих, че ще почакам.
– Двайсет. Казах двайсет минути, Мърфи.
Можех да почувствам изпепеляващия й поглед през телефона.
– Не се дръж като задник, Хари. Друго ми каза преди пет минути. Ако това е някаква шега, да знаеш, че въобще не ми е смешно.
Примигнах и вътрешностите ми на мястото, където Кошмара бе забил зъбите си, изстинаха. В слушалката се чу пукане и пращене и аз се опитах да се успокоя, преди връзката да прекъсне.
– Чакай малко, Мърфи. Казваш, че си разговаряла с мен преди пет минути?
– Още две секунди, Хари, и ще съм готова да убия следващия, който ме ядоса. А всичко, което ме държи далеч от леглото, ме вбесява. Гледай да не попаднеш в списъка.