И ми затвори.
– По дяволите! – изкрещях аз.
Набрах отново номера на Мърфи, но ми даваше заето.
Нещо беше разговаряло с нея и я беше убедило, че говори с мен. Списъкът на създанията, които могат да приемат чужди лица, е ужасно дълъг, но възможностите бяха ограничени – или на сцената беше излязла някоя друга свръхестествена твар, или – повдигна ми се при тази мисъл – Кошмара беше отхапал достатъчно голямо парче от мен, за да успее да сътвори подобна убедителна шарада.
Все пак призраците могат да придобиват материален образ – ако имат достатъчно сила, за да изваят от материята на Небивалото нова форма, и ако са добре запознати с нея. Кошмара беше изял доста голяма част от магията ми. Той притежаваше нужната сила. Освен това беше и добре запознат с обекта.
Той се преструваше на мен, дявол да го вземе!
Затворих телефона и се засуетих из стаята. Взех ключовете от колата и събрах набързо импровизиран комплект за екзорсизъм от онова, което намерих в кухнята: сол, дървена лъжица, готварски нож, две свещи и кибрит, чаша за кафе. Напъхах ги в една стара училищна кутия за обяд с лепенка на Скуби Ду на капака, а след като помислих малко, бръкнах в торбичката с пясък в килера, която използвам за котешката тоалетна на Мистър, загребах пълна шепа и я изсипах в една найлонова кесия. Прибавих обгорелия ми жезъл и стрелящата пръчка към останалото и хукнах към вратата.
Но когато стигнах до нея, се спрях и се замислих. Пос-ле отидох до телефона и набрах номера на Майкъл, като едва успявах да улуча дупките на шайбата с изтръпналите си пръсти. Той също даваше заето. Изкрещях раздразнено, затръшнах слушалката и излетях през вратата към синята костенурка.
Вече беше късно; уличният трафик можеше и да е по-зле. Стигнах до полицията за по-малко от двайсетте минути, които бях обещал на Мърфи, и паркирах на едно от местата за посетители.
Районното управление, в което се помещаваше кабинетът й, се гушеше между няколко по-високи сгради, масивно и квадратно, макар и леко очукано, като някой жилав стар сержант, застанал между високите млади новобранци. Изтичах нагоре по стълбището, стиснал в едната си ръка стрелящата пръчка, а в другата кутията със Скуби Ду.
Когато влетях запъхтян през вратата, прошареният сержант, който седеше зад бюрото на дежурния, ме погледна и примигна.
– Дрезден?
– Здрасти – изпуфтях аз. – Накъде тръгнах?
Той отново примигна.
– Какво?
– Минах ли оттук преди около минута?
Гъстите му прошарени мустаци потрепнаха нервно. Той погледна в дневника си.
– Да. Точно преди една минута се качи при лейтенант Мърфи.
– Страхотно – отвърнах аз. – Трябва да я видя отново. Ще ме пуснеш ли?
Той ме погледна втренчено, после протегна ръка и натисна копчето за автоматично отключване на вратата.
– Какво става тук, господин Дрезден?
– Веднага щом разбера, ще ти кажа – уверих го аз.
После минах през вратата и се изкачих по стълбите до четвъртия етаж, където се намираха кабинетите на Специалния отдел. Влетях през вратата и преминах на бегом по коридорчето между бюрата право към стаята на Мърфи. Столингс и Рудолф ме зяпнаха от местата си.
– Какво става, по дяволите? – изтърси Руди и очите му се разшириха.
– Къде е Мърфи? – извиках аз.
– В стаята си – избъбри Столингс. – С теб.
Кабинетът на Мърфи се намираше в дъното на помещението; отделяха го шперплатени стени и шперплатена врата, на която най-после се беше появила истинска метална табелка с името и длъжността й. Засилих се и изритах с крак дръжката. Вратата се разпука, но се наложи да ритна още веднъж, за да я накарам да се отвори.
Мърфи седеше зад бюрото си, облечена със същите дрехи, с които я бях видял последния път. Беше си свалила шапката и късата й руса коса стърчеше разрошена. Кръговете под очите й бяха потъмнели още повече. Тя стоеше напълно неподвижно, вперила поглед напред, а в сините й очи беше застинал ужас.
Зад нея стоях аз, облечен в същата черна униформа като в нощта, когато бяхме спрели Кравос и неговия демон. Кошмара приличаше на мен. Беше хванал лицето й с двете си ръце, опирайки пръстите си в слепоочията й – само че те някак си бяха потънали в главата й, преминавайки през кожата и черепа, и сякаш нежно масажираха мозъка й. Кошмара се усмихваше, наведен леко над нея, и поклащаше глава, сякаш слушаше някаква музика. Не знаех, че лицето ми е способно на такова изражение – едновременно спокойно, но злобно и плашещо.
Около секунда се взирах ужасено в странната гледка. След това изревах:
– Махни се от нея, по дяволите!