Тъмните очи на Кошмара се отместиха към мен и в тях проблесна студен, спокоен разум. Той оголи зъби и изръмжа.
– Замълчи, магьоснико – промърмори създанието. Гласът му прозвуча тихо, но в него прозвънтяха метални нотки. – Иначе ще те разкъсам на парчета, както вече го направих по-рано.
Някъде дълбоко в свития ми стомах се зароди изпълнен с животинска паника вопъл, но аз отказах да го пусна навън. Зад гърба си чух стъпките на приближаващите се Руди и Столингс. Вдигнах стрелящата пръчка и я насочих към главата на Кошмара.
– Казах ти да се махнеш от нея.
Устните на Кошмара се изкривиха в усмивка. Той махна ръцете си от главата на Мърфи – пръстите му просто се измъкнаха от кожата й като от вода – и демонстративно обърна длани срещу мен.
– Има едно нещо, което забравяш, магьоснико.
– Нима? И какво е то? – попитах аз.
– Отнех част от теб. Аз съм това, което си ти – прошепна Кошмара и завъртя китки, насочвайки пръстите си към мен. – Ventas servitas.
Внезапно се изви бурен вятър и ме отхвърли назад във въздуха. Сблъсках се с Рудолф и Столингс, които тичаха към мен. Тримата се строполихме в купчина на пода.
За миг останах да лежа зашеметен. Чух как Кошмара излезе навън. Просто мина покрай нас със спокойни, равномерни крачки и напусна стаята. Ние постепенно се съвзехме, надигнахме се и останахме да седим на земята.
– Какво беше това, по дяволите? – попита Рудолф.
Главата ме болеше на тила. Сигурно я бях ударил в нещо. Притиснах длан към черепа си и изстенах.
– О, звезди – промърморих аз. – Трябваше да се досетя и да не се изправям очи в очи с него.
Носът на Столингс кървеше и кръвта се стичаше по мустаците му. Бялата му риза беше изцапана с червени петна.
– Това... Мили боже, Дрезден. Какво беше това чудо?
Отблъснах се от земята и се изправих на крака. За миг всичко около мен се завъртя. Цялото ми тяло трепереше и аз се чувствах така, сякаш всеки момент ще се строполя отново долу и ще заплача като бебе. Той беше използвал магията ми. Беше ми откраднал лицето и магията и ги използваше, за да наранява хората. Искаше ми се да закрещя и да започна да троша наред с голи ръце.
Вместо това се затътрих към кабинета на Мърфи.
– Това е същата твар, която беше спипала Малоун – казах на Столингс. – Нещата са малко сложни.
Мърфи продължаваше да седи в стола си и да гледа втренчено с изпълнените си с ужас очи, отпуснала ръце в скута си.
– Мърф? – казах аз. – Карин? Чуваш ли ме?
Тя не помръдна, но дъхът й излезе със свистене, сякаш се опитваше да каже нещо. После дълбоко си пое дъх. Слава богу. Коленичих край нея и я хванах за ръцете. Те бяха леденостудени.
– Мърф – прошепнах аз.
После помахах с длан пред очите й и звучно щракнах с пръсти. Тя дори не мигна.
Красивото лице на Рудолф беше пребледняло.
– Ще се обадя долу. Ще им кажа да не го пускат навън.
Чух го как отива до най-близкия телефон и започва да звъни на дежурния. Не си направих труда да му кажа, че това изобщо няма да помогне. Ако се наложеше, Кошмара можеше да минава и през стени.
Столингс влезе при мен в стаята; изглеждаше доста разтърсен, кожата му беше придобила пепеляв цвят. Загледа се в Мърфи и попита:
– Какво й има? Какво не е наред?
Взрях се в очите й. Зениците й бяха разширени докрай. Съсредоточих се и погледнах по-надълбоко. Когато магьосник погледне в очите ви, не можете да скриете нищо от него. Той може да проникне дълбоко в душата ви, да види истинските черти на характера ви, да види тъмните и светлите петна – а вие можете да погледнете в него. Очите са прозорец към душата. Погледнах в Мърфи, под целия изплувал на повърхността ужас, и зачаках душата й да ми се разкрие.
Нищо не се случи.
Тя просто си седеше там, вперила поглед напред. От устата й почти беззвучно отново излезе треперещ дъх – но този път аз разбрах какво точно означава той.
Мърфи крещеше.
Нямах представа какво вижда, какви ужаси е поставил пред погледа й Кошмара. Не знаех и какво е отнел от нея. Докоснах нежно гърлото й, но не почувствах вледеняващия студ на изтезаващото проклятие, на който се бях натъкнал при Малоун. Това поне беше добре. Но щом не можех да надникна в душата й, значи, Мърфи се намираше на някое друго място. Лампите светеха, но вкъщи нямаше никой.
– Тя е... Онази твар е бърникала из главата й. Мисля, че това я кара да вижда разни неща, които в действителност не съществуват. Според мен тя не знае къде се намира и като че ли не може да помръдне.
– Боже опази – прошепна Столингс. – Какво можем да направим?
– Джон – казах аз с тих глас. – Искам да извадиш доказателствата по случая с Кравос. Трябва ми онази голяма, подвързана с кожа тетрадка, която намерихме в неговия апартамент.