Столингс понечи да се изправи, но после се вторачи в мен.
– Какво ти трябва?
Повторих молбата си.
Той затвори очи.
– Господи, Дрезден. Не знам. Не знам дали ще успея да я взема. Напоследък изникнаха доста нови правила.
– Тетрадката ми трябва – казах аз. – Създанието, което върши тези неща, е някакъв демон. Кравос ще е записал името му някъде в тетрадката със заклинания. Ако успея да го открия, мога да заловя тая твар и да я спра. Ще мога да я накарам да ми каже как да помогна на Мърф.
– Не разбираш. Няма да ми е лесно. Нещата се усложниха и няма да мога просто да вляза в склада и да ти донеса проклетата тетрадка, Дрезден. – Той се извърна и погледна разтревожено към Мърфи. – Това може да ми струва работата.
Оставих кутията със Скуби Ду на пода и я отворих.
– Слушай ме внимателно – казах аз. – Ще се опитам да помогна на Мърфи. Искам някой да остане с нея до сутринта и след това да я откара у тях – или още по-добре в дома на Малоун.
– Защо? – попита Столингс. – Какво смяташ да нап-равиш?
– Мисля, че това нещо я кара да преживява нещо като кошмар. Сигурен съм, че мога да го прекратя, но въпреки това тя ще бъде уязвима. Затова ще изградя около нея защита, за да бъде тя в безопасност до утре. – При първите слънчеви лъчи Кошмара щеше да се окаже затворен в капана на тялото, в което се беше вселил, или щеше да е принуден да бяга в Небивалото. – Някой трябва да я наглежда, в случай че се събуди.
– Рудолф може да свърши тази работа – каза Столингс и се изправи. – Ще говоря с него.
Погледнах го.
– Онази тетрадка ми трябва, Джон.
Той се намръщи, забил поглед в пода пред краката ми.
– Ще успеем ли да хванем тази твар, Дрезден?
Под „ние“ имаше предвид полицията. По тона му си личеше.
Поклатих глава.
– Ако ти донеса тетрадката, ще помогнеш ли на лейтенанта? – попита той.
Кимнах му.
Столингс затвори очи и въздъхна.
– Добре – прошепна той.
После излезе от стаята. Миг по-късно го чух да разговаря с Рудолф.
Обърнах се към Мърфи и взех найлоновата торбичка с пясък от кутията. Извадих парче тебешир и избутах стола на Мърфи по-далеч от бюрото, за да мога да нарисувам кръг около нас и да го заключа с волята си. Наложи се да вложа повече усилия от обичайното, което леко ме замая.
Преглътнах и започнах да събирам енергия и да я фокусирам с цялата предпазливост и точност, на която бях способен. Тя се натрупваше бавно, докато Мърфи продължаваше да издишва и вдишва беззвучните си крясъци. Поставих ръката си върху студените й пръсти и се замислих за всичко, което бяхме преживели заедно, за приятелството, което ни свързваше. И в добри, и в лоши времена Мърфи си оставаше честен полицай и добър другар. Тя не заслужаваше такова мъчение.
В мен започна да се надига ужасен гняв – не някакъв си мимолетен изблик, а нещо по-дълбоко, по-мрачно, по-хладнокръвно и много по-опасно. Ярост. Ярост, породена от това, че подобно нещо може да се случи с някой толкова самоотвержен и всеотдаен човек като Мърфи. Ярост, породена от това, че тази твар бе използвала моята сила и моето лице, за да успее да се промъкне до нея и да я нарани.
И тази ярост ми даде енергията, от която се нуждаех. Събрах я внимателно и я оформих мислено в най-плавното заклинание, на което бях способен. Внимателно насочих енергията по ръката ми и я влях в песъчинките, които бях стиснал с пръсти. После бавно вдигнах ръката си, като внимавах да запазя баланса на заклинанието, докато леко пръсвам пясък в очите й.
– Dormius, dorme11 – прошепнах аз. – Мърфи, dormius.
11 Заклинание на Хари Дрезден, което предизвиква заспиване без сънища. – Б. пр.
Силата започна да извира от мен и да се стича по ръката ми като вода. Усетих я да пада заедно с песъчинките. Мърфи въздъхна продължително, треперейки, и изцъклените й очи започнаха бавно да се затварят. Изражението на лицето й се успокои, преминавайки от ужас в дълбок, тих сън, и тялото й се отпусна на стола.
Когато заклинанието подейства, аз изпуснах задържания си дъх и наведох глава разтреперан. Протегнах ръка и погалих Мърфи по косата. След това я нагласих по-удобно в стола.
– Там долу няма никакви сънища – прошепнах в ухото й. – Почини си, Мърфи. Аз ще закова тази гадина заради теб.
С едно усилие на волята забърсах кръга и го разруших. После излязох извън него и използвах тебешира, за да го нарисувам отново и със силата на волята си да го затворя около Мърфи. Този път се наложи да се напрегна толкова силно, колкото не ми се беше налагало от дете. Но кръгът се затвори около нея и я запечата в себе си. Над тебеширената черта съвсем леко мержелееше едва забележима мъгла, висока около три-четири сантиметра, напомняща за маранята, която се надига над нагретите от слънцето пътища през лятото. Кръгът щеше да я защити от всяко създание, дошло от Небивалото, а омагьосаният сън щеше да продължи до зазоряване, щеше да я предпазва от съновидения и нямаше да позволи на Кошмара да я нарани отново.