Излязох, залитайки, от кабинета й и отидох до най-близкия телефон. Рудолф ме наблюдаваше. Столингс не се виждаше никъде. Набрах номера на Майкъл. Продължаваше да дава заето.
Искаше ми се да се добера до къщи и да направя на самия себе си заклинание за сън. Исках да се скрия на някое топло и тихо местенце и да си почина. Но Кошмара все още вилнееше някъде навън. Все още жадуваше да си отмъсти, този път на Майкъл. Трябваше да го намеря и да го спра. Или поне да предупредя Майкъл.
Оставих слушалката и започнах да си събирам нещата. Някой ме докосна по рамото. Погледнах нагоре към Рудолф. Полицаят изглеждаше притеснен, пребледнял.
– Дано не се окажеш шарлатанин, Дрезден – рече тихо той. – Не съм съвсем сигурен какво става тук. Но Бог ми е свидетел, че ако заради теб се случи нещо на лейтенанта...
Погледнах го безизразно. После кимнах.
– Ще се обадя по-късно на Столингс. Онази тетрадка ми трябва.
Лицето на Рудолф оставаше сериозно и искрено. Но той и без това не ме харесваше особено.
– Сериозно говоря, Дрезден. Ако позволиш Мърфи да пострада, ще те убия.
– Хлапе, ако нещо се случи на Мърфи заради мен... – Въздъхнах. – Мисля, че ще ти позволя да го направиш.
Глава 20
Никога не бих предположил, че в предградията на Чикаго човек може да намери спокоен и уютен жилищен квартал. Майкъл беше успял да открие такова мес-тенце, недалеч от Ригли Фийлд. Стари дървета ограждаха величествено улицата от двете й страни. Къщите представляваха предимно сгради от викторианската епоха, които бяха ремонтирани, след като нестабилната икономика и усилената експлоатация ги бяха превърнали в съборетини, готови да пламнат и при най-малката искра. Домът на Майкъл приличаше на джинджифилов сладкиш. Декорирана фасада, елегантно боядисана във виненочервено и слонова кост – както и неизбежната бяла ограда около предния двор. Лампата на верандата хвърляше кръг от бяла светлина върху предната морава, почти до границите на имота.
Спрях костенурката до тротоара пред къщата, минах през двукрилата порта, изкачих се по стъпалата до входната врата и почуках с чукалото. Пресметнах, че на Майкъл ще му е нужна поне минутка, за да се измъкне от леглото и да слезе по стълбите, но вместо това веднага чух трополене, две крачки и завесите на прозореца до входа се размърдаха. Миг по-късно вратата се отвори и на прага застана Майкъл, който примигваше сънено. Беше облечен в дънки и тениска с надпис ЙОАН 3:16 на гърдите. Беше гушнал с мускулестата си ръка едно от момиченцата си, което още не бях виждал – то беше на около годинка, със златиста къдрава коса и спеше, притиснало бузка до гърдите на баща си.
– Хари – каза Майкъл и очите му се разшириха. – Милостиви боже, какво ти се е случило?
– Нощта се оказа дълга – отвърнах аз. – Минавал ли съм вече оттук?
Майкъл ме погледна втренчено.
– Не съм сигурен какво искаш да кажеш, Хари.
– Добре. Значи, не съм. Майкъл, трябва веднага да събудиш семейството си. Може би всички са в опасност.
Той отново примигна.
– Хари, вече е късно. Какво, за бога...
– Просто ме изслушай.
И аз му разказах набързо какво бях научил за Кошмара и как той се докопва до жертвите си.
Майкъл ме гледаше мълчаливо. После каза:
– Да видим дали съм разбрал правилно. Призракът на демона, който убих преди два месеца, върлува из Чикаго, влиза в сънищата на хората и изяжда съзнанията им отвътре.
– Да – отвърнах аз.
– И след като е отхапал част от теб, той си е създал тяло, което прилича на теб, и ти смяташ, че е тръгнал насам.
– Да – казах аз. – Точно така.
Майкъл сви устни за миг.
– Тогава аз как да съм сигурен, че ти не си Кошмара, който се опитва да ме накара да го поканя вътре?
Отворих уста. После я затворих. След това казах:
– И в двата случая е по-добре да остана навън. Чарити сигурно ще ми издраска очите заради това, че съм се появил тук в този късен час.
Майкъл кимна.
– Влизай, Хари. Изчакай да оставя детето в леглото.