Влязох в малкото фоайе с излъскан дървен паркет. Майкъл кимна към всекидневната, която се намираше вдясно, и каза:
– Сядай. След секунда съм тук.
– Майкъл – казах аз, – трябва веднага да събудиш семейството си.
– Ти ми каза, че тази твар сега има материално тяло, нали?
– Поне преди няколко минути беше така.
– В такъв случай не се намира в Небивалото. Тя е тук, в Чикаго. Оттук няма как да влезе в сънищата на хората.
– И аз така смятам, но...
– И тя преследва хората, които са били край нея по време на смъртта й. Значи, ще дойде за мен.
Подъвках устната си за миг и казах:
– В нея има и част от мен.
Майкъл ме погледна намръщено.
– Ако търсех начин да се добера до теб, Майкъл – продължих аз, – нямаше да започна точно от теб.
Той погледна към детето, което държеше в ръцете си. Лицето му се напрегна и той рече с изключително мек глас:
– Сядай, Хари. След секунда съм при теб.
– Но той може...
– Ще се погрижа за това – отвърна той със същия нежен глас.
Това ме плашеше. Седнах. Майкъл се обърна и стараейки се да се движи безшумно, започна да се изкачва по стълбището.
Седнах в удобното голямо люлеещо се кресло. На масичката от лявата ми страна бяха оставени кърпа и полупразна бутилка. Майкъл сигурно беше приспал с люшкане детето.
До бутилката имаше бележка. Наведох се напред, взех я и прочетох:
„Майкъл, не исках да ви будя. На малкия му се прииска пица и сладолед. Ще се върна след десетина минути – сигурно преди да си се събудил и да си прочел бележката. Целувки, Чарити.“
Изправих се и тръгнах към стълбището. Майкъл се появи на горната площадка с пребледняло лице.
– Чарити – каза той. – Изчезнала е.
Подадох му бележката.
– Отишла е до магазина за пица и сладолед. Капризи на бременността най-вероятно.
Майкъл се спусна по стълбите и прелетя покрай мен. Когато стигна до гардеробчето във фоайето, той измъкна отвътре едно дънково яке „Ливайс“ и прибрания в черната си ножница Аморакус.
– Какво чакаш, Хари? Да идем да я намерим.
– Но децата ти...
Майкъл завъртя очи, пристъпи към вратата и я отвори, без да сваля поглед от мен. На прага стоеше отец Фортхил с разрошена от вятъра оредяла коса, а очите му проблясваха изненадано иззад очилата с телени рамки.
– О, Майкъл. Нямах намерение да се отбивам толкова късно, но когато се прибирах от дома на госпожа Хамиш, колата ми закъса на няколко пресечки от тук и си помислих, че мога да взема назаем... – Той замълча, отмести поглед от Майкъл към мен, след което отново го погледна. – Пак имаш нужда от бавачка, нали?
Майкъл навлече якето и преметна колана на ножницата през рамото си.
– Вече са заспали. Нали не възразявате?
Отец Фортхил прекрачи прага.
– Никога. – После прекръсти и двама ни и промърмори: – Бог да ви пази.
Излязохме от къщата и се запътихме към пикапа на Майкъл.
– Видя ли, Хари?
Намръщих се.
– Един от плюсовете на предградията.
* * *
Шофираше Майкъл. Големият бял пикап се носеше с ръмжене по тесните местни улички към бакалията на ъгъла на улица „Байрън“, която се намираше не много далеч от прочутото гробище „Грейсленд“. От надвисналите облаци се разнесе гръм и върху града се изсипа проливен дъжд, който придаваше на уличните лампи златисти ореоли, а върху мокрите улици заблестяха призрачни отражения.
– По това време на нощта – рече Майкъл – работи единствено „Уолшъм“. Сигурно е отишла там.
Отново прогърмя, сякаш в потвърждение на думите му. Забарабаних с пръсти по обгорелия ми жезъл и за всеки случай проверих дали ремъкът на стрелящата пръчка е завързан добре за китката ми.
– Ето го и минивана й – каза Майкъл.
Той сви в паркинга на бакалията и паркира до един бял шевролет събърбан. Дори не си прави труда да вземе ключовете – направо грабна Аморакус и се затича с присвити очи и стиснати зъби към входа на магазина, като в движение разхлабваше оръжието в ножницата му. Само след няколко крачки мократа му коса залепна за главата, а подгизналото му яке придоби тъмносин цвят. Тръгнах след него, мислейки си, че старата ми брезентова шуба щеше да е много по-подходяща за това време, отколкото кожения шлифер, който сигурно щеше да пострада от пороя.
Майкъл блъсна вратата с длан и тя се отвори, придружавана от звънтенето на мънички камбанки. Той влетя в магазина и бързо огледа стелажите и касовите апарати. После се провикна:
– Чарити! Къде си?
Две касиерки тийнейджърки го изгледаха стреснато, а една възрастна жена, която внимателно разглеждаше бурканчетата с витамини, се обърна и го зяпна. Въздъхнах и кимнах на стоящата по-близо касиерка, едно твърде слабо и твърде изрусено момиче, което изглеждаше така, сякаш с нетърпение очаква почивката, за да запали цигара.