Дъждът се лееше като из ведро и в очите ми се стичаха струйки вода. Налагаше се непрекъснато да бърша веждите си и да изтръсквам водата, но само след миг очите ми се пълнеха отново. Започвах сериозно да се замислям какво ли е усещането да се удавя на тротоара.
Минах напряко през улицата и се приближих до оградата на гробището. Високата два метра тухлена стена се издигаше и спускаше стъпаловидно, следвайки наклона на улицата. Изведнъж забелязах някакво черно петно, забавих крачка и се приближих предпазливо до него. Тухлите бяха разкъсани като хартия и лежаха натрошени покрай дупката в стената. Опитах се да надникна през нея, но видях само дъжд, зелена трева и сенките, които дърветата хвърляха над грижливо поддържаните парцели.
Поколебах се. Почувствах някаква притъпена, нервна енергия, каквато се получава в три часа сутринта при смесването на умората и кофеина. Тя се плъзна по кожата ми и аз дочух, наистина дочух през шумоленето на дъжда шепнещи гласове, десетки, хиляди призрачни шепоти. Опрях дланта си в стената и усетих напрежението в нея. Около гробищата винаги има огради. Винаги, независимо дали са каменни, или телени. Това е едно от онези неписани правила, на които хората не обръщат внимание, а просто ги вършат инстинктивно. Всяка стена представлява бариера не само във физическия смисъл. Много неща притежават смисъл, който не се ограничава единствено във физическата им функция.
Стените държат разни неща навън. Стените около гробищата държат разни неща вътре.
Погледнах назад с надеждата Майкъл да ме е последвал, но не можех да видя нищо заради дъжда. Все още се чувствах слаб, разтърсен. Гласовете шепнеха, струпваха се около слабата точка в стената, където Кошмара си беше пробил път навътре. Дори само една на всеки хиляда смърти да беше довела до появата на призрак (а в действителност бяха много повече), значи, из гробището бродеха десетки неспокойни духове, някои от които бяха толкова силни, че можеха да бъдат усетени дори от непрактикуващите магия хора.
Тази вечер не ставаше дума за десетки. Щях да съм истински късметлия, ако беше така. Когато затворех очи, усещах енергията им; въздухът потреперваше от присъствието на стотици духове, които с лекота преминаваха отсам от Небивалото. Коленете ми се разтрепериха, стомахът ми се сви – и от раните, нанесени ми от Кошмара, и от чисто първичното чувство на страх от тъмнината, от дъжда, от мястото на мъртвите.
Жителите на „Грейсленд“ почувстваха страха ми. Започнаха да се тълпят около дупката в стената и аз започнах да чувам реални, физически стонове.
– По-добре да почакам тук – промърморих на себе си, треперейки под дъжда. – Трябва да изчакам Майкъл. Така ще е най-разумно.
Някъде в тъмните дълбини на гробището изпищя жена. Чарити.
Какво ли не бих дал в този момент, за да мога да си върна Талисмана на мъртвеца. Мамка му...
Стиснах жезъла си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите ми побеляха, и извадих стрелящата пръчка. После се изкатерих по съборените тухли, минах през дупката и навлязох в тъмнината.
Усетих ги веднага щом влязох в гробището, в мига, когато кракът ми стъпи на земята. Призраци. Сенки. Духове. Наричайте ги както искате, но всички те бяха мъртви и не смятаха повече да се примиряват с това. Всеки един от тях беше слаб дух, от който в някоя обикновена нощ дори нямаше да настръхна – но тази нощ не беше обикновена.
В костите ми проникна студ като при първи зимен вятър. Пристъпих напред и усетих съпротивление, но не като онова, когато някой се опитва да ви избута назад. Напомняше ми повече на сцените, които бях виждал по филмите – когато туристите се опитват да си пробият път сред тълпите от просяци по прашните улици на близкоизточните градове. Точно това изпитвах и аз, по един смразяващ, призрачен начин – тълпите се блъскаха в мен, опитвайки се да изкопчат нещо, което не бях сигурен, че притежавам. Но дори да им го дадях, не мисля, че това щеше да ми помогне особено.
Събрах волята си и свалих майчиния талисман от врата си. Вдигнах го високо в лепкавата влажна тъмнина и влях енергия в него.
Талисманът засия със синя магическа светлина, но не толкова силно, колкото обикновено. Сребърният пентаграм беше символ на вярата ми – ако предпочитате да я наречете така – в магията. В идеята, че силата може да бъде контролирана, насочвана, използвана за съзидателни цели. За миг се зачудих дали нараняванията ми са причина за слабата светлина, или това е свързано по някакъв начин с вярата ми. Опитах се да мисля за това, колко често през последните години ми се е налагало да паля разни неща, колко пъти е трябвало да взривявам нещо. Или да събарям сгради. С две думи – да създавам опустошение.