Пръстите на двете ми ръце не стигнаха да преброя всичко и аз потреперих. Може би беше време да започна да действам по-внимателно.
Призраците отстъпиха от светлината, но онези, които се бяха струпали около мен, продължаваха да шепнат в ушите ми. Не им обръщах внимание и изобщо не се вслушвах. Това може да доведе до лудост. Проправих си път напред, влагайки повече вяра, отколкото физически усилия, и започнах търсенето.
– Чарити! – извиках аз. – Чарити, къде сте?
Чух кратък вик вдясно от мен, но той секна бързо. Извърнах се в тази посока и се затичах предпазливо, вдигнал светещия пентаграм над главата си като факлата на Диоген. Небето отново прогърмя. Тревата вече беше подгизнала от дъжда и пръстта под краката ми беше мека и податлива. В съзнанието ми за кратко изникна образът на мъртвите, пробиващи си път нагоре през омекналата пръст, и това ме накара да потръпна от страх, а десетина призрака побързаха да се струпат около мен, сякаш за да се нахранят с него. Отблъснах страха и невидимите лепкави пръсти и ускорих крачка.
Намерих Чарити в една мраморна постройка, която напомняше на древногръцки храм без покрив. Съпругата на Майкъл лежеше по гръб върху платформата за ковчега, сплела пръстите на ръцете си върху подутия си корем, с оголени в злобна гримаса зъби.
Над нея се беше надвесил Кошмара. Тъмната ми мокра коса беше прилепнала към лицето му, тъмните ми очи отразяваха сиянието на моя пентаграм. Едната си ръка държеше протегната над корема на Чарити, а другата – над гърлото й. Наклонил леко глава настрани, той наблюдаваше приближаването ми. В краищата на магьосническата ми светлина се движеха сенки, призраците се стрелкаха като молци.
– Магьоснико – каза Кошмара.
– Демоне – отвърнах аз.
Не ми хрумна нищо по-остроумно.
Създанието се усмихна, оголвайки зъбите си.
– Значи, това съм аз – рече той. – Интересно. Не бях сигурен. – После отмести ръката си от гърлото на Чарити, насочи пръста си към мен и промърмори: – Сбогом, магьоснико. Fuego.
Усетих прилива на енергия, преди огънят да се появи и да се стрелне към мен през дъждовната завеса. Вдигнах пред себе си жезъла, който държах с лявата ръка, и безразсъдно влях цялата си сила в издигането на щит:
– Riflettum!
Огън и дъжд се сблъскаха пред жезъла ми сред яростно съскане и облаци пара. Мисля, че дъждът ми помогна. Никога не бих постъпил толкова глупаво – да се опитам да подпаля някого при подобен порой. Пламъците биха угаснали бързо.
Чарити се размърда в момента, в който Кошмара насочи вниманието си към мен. Завъртя се с крака към него и надавайки яростен вик, заби с всичка сила токчетата на двете си обувки в гърдите му.
Чарити не е някоя слабачка. Създанието изпъшка и отлетя назад. Силата на удара беше достатъчна, за да изтласка и нея от платформата. Тя падна на една страна, извика и се сви на кълбо, опитвайки се да защити нероденото си дете.
Изтичах напред.
– Чарити – извиках аз. – Махайте се оттук! Бягайте!
Жената се обърна към мен и тогава разбрах колко е разярена. За миг оголи гневно зъби срещу мен, но после се смръщи объркано.
– Дрезден? – попита тя.
– Няма време! – извиках аз. От другата страна на платформата Кошмара вече се изправяше. Очите му вече не бяха черни, а пламтяха в аленочервено. Затичах се към него, без да се замислям. – Бягайте, Чарити!
Знаех, че сблъсъкът с нещо, което току-що е разбило тухлена стена, е равносилен на самоубийство – освен това разбирах, че и по отношение на магията не съм му кой знае каква конкуренция. Ако запратеше срещу мен още едно заклинание, не вярвах, че ще успея да го отбия. Затова стиснах жезъла с двете си ръце, опрях единия му край в платформата и скочих, засилвайки и двата си крака към лицето на Кошмара.
Изненадата беше на моя страна. Изритах го силно и той залитна назад. Жезълът се изплъзна от ръцете ми, ударих болезнено хълбока си в мраморната плоча и си одрах ребрата, но продължих напред, озовавайки се на пода до тъмната твар. Загубих концентрация и синята магьосническа светлина угасна, потапяйки всичко в пълен мрак.
Паднах на земята, изхриптях и запълзях назад. Ако сега Кошмара ме спипаше, край с мен. Тъкмо бях достигнал ръба на мраморната платформа, когато нещо се вкопчи в крака ми, точно под коляното, и ме стисна като с менгеме. Опитах се да се изтегля назад, но освен хлъзгавия от дъжда мрамор нямаше нищо друго, в което да се захвана.
Кошмара се изправи и проблесналата над главите ни светкавица ми разкри тъмните му очи и лицето – същото като моето. Той се усмихваше.