– Така свършва всичко, магьоснико – каза създанието. – Най-после ще се отърва от теб.
Опитах се да се измъкна, но Кошмара просто ме вдигна за крака във въздуха и ме завъртя над главата си. След това полетях и видях как една от колоните се приближава стремително към мен.
После избухна ярка светлина и остра болка прониза челото ми. Последвалият удар в земята беше вторично усещане, което, в сравнение с първото, можеше да мине дори за приятно.
Щях да се радвам, ако бях изпаднал в безсъзнание. Но студеният дъжд продължи да ме държи буден достатъчно дълго, за да изпитам всяка агонизираща секунда от засилващата се болка в черепа ми. Опитах се неуспешно да размърдам крайниците си и за миг си помислих, че съм си счупил врата. Но с крайчеца на окото си забелязах, че пръстите на ръката ми потрепват, и с униние отбелязах, че за мен краят на битката още не е приключил.
С цената на огромни усилия успях да опра ръката си в земята. Следващото такова усилие ми помогна да се надигна, от което ми се зави свят и вътрешностите ми се преобърнаха. Облегнах се на колоната и си поех дъх, поглъщайки заедно с него и дъжда, и се опитах да събера силите си.
Не ми отне много време – просто не ми бяха останали кой знае колко сили. Отворих очи и бавно фокусирах погледа си. Усещах остър метален дъх в устата ми. Докоснах с ръка устните си, бузата и пръстите ми се оцветиха с нещо тъмно и топло. Кръв.
Опитах се да се изправя – и не можах. Просто не можах. Всичко пред очите ми се въртеше адски бързо. Вледеняващата вода се изливаше върху мен, събираше се на локва в основата на малката могилка, върху която се издигаше мавзолеят с вид на гръцки храм, и се изтичаше в мощна струя към пълноводния поток.
– Толкова много вода – разнесе се мъркащ женски глас край мен. – И отнася толкова много предмети. Чудя се дали всичките са за изхвърляне.
Извърнах главата си настрани и видях моята кръстница, облечена в зелената си рокля. Кожата на Лий очевидно се беше изцелила от пораженията от призрачния прах, който бях хвърлил върху нея във владението на Агата Хагълторн. Златистите й котешки очи ме гледаха с познатата топлина, косата й падаше по раменете като грива и изглеждаше недокосната от дъжда. Роклята й обаче беше подгизнала от водата, ала това като че ли не я притесняваше. Прилепналият към тялото й плат обрисуваше извивките му и подчертаваше идеалните й гърди. Когато коленичи до мен, зърната й ясно изпъкнаха през копринената тъкан.
– Какво правиш тук? – избъбрих аз.
Тя се усмихна, протегна ръка и прокара пръст по челото ми, след което го поднесе към устата си и го облиза внимателно. Очите й се затвориха и от устните й се откъсна продължителна, трепетна въздишка.
– Какво сладко момче. Винаги си бил истинско сладурче.
Опитах се да се изправя на крака и не успях. Сякаш нещо в главата ми беше счупено.
Тя продължаваше да ме гледа с все същата блага усмивка.
– Силата ти отслабва, миличък. А на това място, което принадлежи на мъртвите, може напълно да те напусне.
– Не се намираш в Небивалото, кръстнице – изпъшках аз. – Тук нямаш никаква сила.
Тя сви устни – при някоя смъртна жена това би изглеждало като съблазнително цупене. Кръвта ми ги правеше да изглеждат още по-тъмни.
– Миличък, знаеш, че това не е истина. Дошла съм просто да взема онова, което ми се полага. За което честно и почтено съм заплатила.
– Значи, си тук, за да ме убиеш – озъбих й се аз.
Тя отметна глава назад и избухна в плътен смях.
– Да те убия? Тази мисъл никога не ми е минавала през ума, миличък, с изключение на моментите, когато наистина ме дразниш. Сделката ни беше за живота ти – не за смъртта.
От тъмното изникна една от хрътките й и легна до нея, втренчвайки в мен тъмните си очи. Лий я погали по широката глава и хрътката потрепери от удоволствие.
Докато гледах звяра, почувствах как ми става още по-студено.
– Ти не ме искаш мъртъв. Искаш ме...
Не можах да завърша изречението.
– Укротен. – Лий се усмихна и доволно почеса хрътката зад ушите. – Но не по този начин. – Устните й се изкривиха в презрителна усмивка. – Не така, както изглеждаш сега. Жалък. Наистина, Хари, как можа да позволиш да те изядат. Мислех, че двамата с Джъстин сме те обучили по-добре.
Някъде наблизо Чарити отново извика. Разнесе се гръм.
Изпъшках и отново се опитах да стана. Лий ме наблюдаваше със златистите си, котешки очи, заинтригувана и без капчица съчувствие. Накрая успях да се изправя, но ми се наложи да се облегна на колоната. През дъждовната завеса виждах смътната фигура на Чарити, която беше паднала на колене. Над нея се беше надвесил Кошмара и стискаше косата й с едната си ръка. Другата протягаше към главата й. Тя се опита неуспешно да я отблъсне, треперейки от студ. Пръстите му потънаха в черепа й и Чарити внезапно утихна.