Изпъшках и се оттласнах напред, за да се приближа до нея, да направя нещо. Светът около мен се завъртя и аз отново се строполих на земята.
– Миличък – въздъхна Лий. – Горкото ми дете. – Тя отново коленичи до мен и ме погали по косата. Стана ми приятно, въпреки болката и гаденето. Според мен обаче точно те бяха успели да намалят съблазнителната сила на докосването й. – Искаш ли да ти помогна?
Успях да помръдна глава и да я погледна в прекрасното лице.
– Да ми помогнеш ли? – попитах аз. – К-как?
Очите й проблеснаха.
– Мога да ти дам онова, което ти е нужно, за да спасиш дамата на Белия рицар.
Втренчих се в нея. Цялото тяло ме болеше ужасно от раните, ужаса и гадния дъждовен студ. Чух хълцането на Чарити. Бях се опитал. По дяволите, бях направил всичко възможно, за да помогна на жената. А тя дори не ме харесваше. Ако умреше, вината нямаше да е моя, нали? Бях направил всичко по силите си.
Нали?
Преглътнах гадния вкус на жлъчка и киселини и попитах:
– Какво ще искаш в замяна, кръстнице?
Тя потрепна и бързо си пое дъх.
– Каквото винаги съм искала, миличък. Сделката няма да е по-различна от онази, която сключихме преди години. Всъщност дори е част от нея. Ще ти дам сила. А в замяна получавам теб. – Очите й проблеснаха. – Искам думата ти, магьоснико. Искам да ми обещаеш, че когато тази жена е в безопасност, ти ще дойдеш при мен. Ще приемеш ръката ми. Тук, тази вечер.
– Искаш да се върна с теб от другата страна – прошепнах аз. – Но едва ли ще ме приемеш в това ми състояние, кръстнице. Разкъсан. Празен отвътре.
Тя се усмихна и потупа по главата адската хрътка.
– Да. С времето ще се изцелиш. А аз ще се погрижа то да мине бързо, миличък. – Лий се наведе към мен. Златистите й очи горяха. – Ще те науча на такива развлечения! Никой мъж не би могъл да си пожелае по-приятно прекарване. – Тя вдигна глава и погледна към платформата, която скриваше Чарити и Кошмара от погледа ми. – Сега дамата на Белия рицар вижда такива неща... Скоро ще се озове в същия капан като жената от полицията.
– Откъде знаеш за Мърфи? – попитах настоятелно аз.
– Знам много неща. Знам, че ако не направиш нищо, може да умреш, миличък. Може да умреш тук, измръзнал и самотен.
– Въобще не ме интересува. Аз...
Дочух задавеното хълцане на Чарити. Лий се усмихна и промърмори:
– Времето лети, дете. То не чака никого, нито човек, нито ший, нито магьосник.
Лий ме беше хванала на мушката. Ако потвърдях договора ни, ако се обвържех допълнително, щях да й се поднеса на тепсия. Но не можех да се изправя. Не можех да направя нито едно проклето нещо, за да спася Чарити, без да получа помощ отстрани.
Затворих очи и видях малката дъщеричка на Майкъл. Представих си я как расте без майка.
По дяволите.
– Приемам сделката, кръстнице.
Щом произнесох думите, почувствах как нещо край мен помръдна и се запечата.
Лий ахна, потрепери и затвори очи, след което отново ги отвори, но в тях вече проблясваха диви пламъчета. Тя се наведе към мен и промърмори:
– Отговорът, миличък, е около теб.
После ме целуна по челото и се изгуби в сенките.
Установих, че отново мога да мисля ясно. Все още усещах болка при движение – бога ми, как болеше! – но поне успявах да се движа. Изправих се на крака, облегнах се на платформата и поднесох лицето си под дъжда, за да се измие кръвта от очите ми.
Отговорът е около мен. Що за идиотски съвет беше това? Огледах се, но видях само поляни, дървета и гробове. Много гробове. Обикновени надгробни камъни и мраморни паметници, гробове с езерца край тях, гробове с фенери, гробове с малки фонтани. Мъртви хора. Това имаше около мен.
Фокусирах погледа си върху Чарити и Кошмара и усетих как в мен се надига леден гняв. Заобиколих платформата, опитвайки се да възстановя равновесието и устойчивостта си, и извиках:
– Хей, ти! Грозник!
Кошмара се обърна към мен и примигна изненадано. След това се усмихна отново и каза:
– Още не си мъртъв. Колко интересно.
После пусна Чарити. Пръстите му се измъкнаха плавно от главата й също както при Мърфи и жената се свлече безчувствено на земята.
– С нея мога да се разправя по всяко време. Но с теб, магьоснико, трябва да приключа веднъж завинаги, и то още сега.
– Дрън-дрън – промърморих аз. После се наведох, взех жезъла си и се изправих отново, като го стиснах с двете си ръце. – Хората вече не говорят така – изрекох, имитирайки акцента му. – Феите поне успяват да са в час с диалекта, по дяволите.