Кошмара ме погледна намръщено и направи крачка към мен. После още една. Над главата ми засия бялата светлина на Аморакус и Майкъл каза:
– Мисля, че няма да стане.
Извърнах се и го стрелнах с поглед.
– Имаш перфектен усет за времето – изпъшках аз.
Зъбите му проблеснаха в неприятна, жестока усмивка.
– Съпругата ми?
– Жива е – отвърнах аз. – Но най-добре да я махнем по-бързо оттук.
Майкъл кимна.
– Аз ще го убия пак – рече той и ми подаде нещо твърдо и хладно: разпятие. – Ти я вземи. Дай й това.
Кошмара рязко спря и ни погледна с присвити очи.
– Ти – каза той на Майкъл. – Знаех си, че ще се стигне до това.
– О, я млъквай! – извиках аз, вбесен. – Майкъл, убивай го вече това нещо!
Майкъл тръгна напред, а белият огън на меча осветяваше нощта като халогенни фарове. Кошмара изкрещя яростно и се метна встрани, избягвайки острието, след което се втурна срещу Майкъл, разперил хищно пръсти. Майкъл се гмурна под тях, заби рамото си в корема на създанието и го отблъсна настрани, след което се завъртя и замахна с меча към него. Аморакус се вряза в диафрагмата му и от раната бликнаха бели пламъци.
Изтичах покрай Майкъл към Чарити. Тя вече се беше размърдала и се опитваше да седне.
– Дрезден – прошепна жената. – Съпругът ми?
– Зает е да сритва задници – отвърнах аз и сложих разпятието в ръката й. – Ето, вземете това. Можете ли да вървите?
– Внимавайте какво говорите, господин Дрезден. – Тя сграбчи разпятието и за миг отпусна глава. – Не знам. О, Боже, помогни ми. Мисля...
Цялото й тяло се напрегна и тя изпъшка тихо, притискайки ръце към корема си.
– Какво? – попитах аз. Ранена ли беше? Чувах пъшкането на Майкъл зад гърба ми, виждах белия огън на Аморакус, който караше сенките да танцуват. – Чарити, какво има?
Тя отново изпъшка.
– Бебето. Ох, мисля, че... мисля, че водите ми изтекоха по-рано. Когато паднах.
Лицето й се изкриви, пламнало в яркочервено, и тя отново изпъшка.
– О – казах аз. – О. О, не! Не, това не може да се случва. – Притиснах обратната страна на ръката към челото си. – Това просто не е редно. – Погледнах обвиняващо небето. – Някой там горе има доста извратено чувство за хумор.
– Ааагггррррх! – изстена Чарити. – Боже опази, господин Дрезден, не разполагам с много време.
– Не. – Въздъхнах. – Естествено.
Наведох се да я вдигна и едва не паднах по лице. Успях да се отместя и да не се просна върху нея, но когато отново се изправих, се олюлявах. Чарити не беше някоя фина мацка. В никакъв случай нямаше да успея да я изнеса оттук.
– Майкъл! – извиках аз. – Майкъл, имаме проблем!
Майкъл се метна зад една от платформите миг преди излетелият от тъмното камък да се разбие в нея.
– Какъв?
– Чарити! – извиках аз. – Бебето излиза!
– Хари! – изкрещя Майкъл. – Внимавай!
Обърнах се и от тъмнината зад мен изникна Кошмара, който се движеше толкова бързо, че едва успях да го видя. Създанието се наведе и просто изтръгна един мраморен паметник от земята, вдигайки го във въздуха. Хвърлих се между него и Чарити, макар още тогава да знаех, че е безполезно – тази твар беше толкова силна, че щеше да успее да размаже и нея заедно с мен. Но така или иначе, го направих.
– Сега! – изкрещя Кошмара. – Хвърли меча, рицарю! Хвърли го или ще ги размажа и двамата!
Майкъл тръгна към нас с пребледняло лице.
– Нито крачка по-близо – изръмжа Кошмара. – Нито стъпка.
Майкъл спря и погледна към Чарити, която отново изпъшка, стиснала здраво очи.
– Х-хари? – заекна той.
Можех да се отместя от пътя на създанието. Сигурно можех да отвлека вниманието му. Но ако помръднех, то просто щеше да размаже Чарити. Тя нямаше никакъв шанс.
– Мечът – каза студено Кошмара. – Хвърли го.
– О, господи – прошепна Майкъл.
– Не го прави, Майкъл – казах аз. – Той така или иначе, ще ни убие.
– Замълчи! – изръмжа Кошмара. – Разправията ми е с теб, магьоснико, и с рицаря. Жената и детето й не представляват нищо за мен, стига вие двамата да сте ми в ръцете.
Известно време се чуваше единствено шумоленето на дъжда. После Майкъл затвори очи.
– Хари – каза той и отпусна големия меч. После нежно го бутна настрани, оставяйки го да падне на земята. – Съжалявам. Не мога да го направя.
Кошмара улови погледа ми със сияещите си в червено очи и устните му се изкривиха в презрителна усмивка.