– Магьоснико – прошепна той. – Приятелят ти трябваше да те послуша.
Видях как надгробният камък започна да се спуска над мен.
Ръката на Чарити рязко се вдигна нагоре, стиснала здраво разпятието, което й бях дал. Символът проблесна и пламна в бял огън, в чиято светлина лицето на Кошмара се превърна в черно-бяла маска от филм на ужасите. Той се извъртя и с писък отскочи от светлината, а надгробният камък се стовари върху влажната и мека почва.
Всичко като че ли започна да се движи по-бавно и придоби кристално ясни очертания. Виждах отчетливо цялото гробище, сенките на дърветата. Чувах гласа на Чарити, която мърмореше до мен нещо на латински, а с крайчеца на окото си виждах неспокойните сенки, сновящи наоколо. Можех да почувствам бръснещата студенина на дъжда, да почувствам стичащата се по мен вода, която се събираше в малки ручейчета и потоци и се вливаше в близкото езерце.
Течаща вода. Отговорът беше навсякъде около мен.
Скочих върху Кошмара. Той замахна към мен с ръка и се опита да се вкопчи в рамото ми, но ръката му се плъзна надолу. Блъснах се с цялото си тяло в него и двамата се затъркаляхме надолу по склона, право към новообразувалия се поток.
Чували ли сте някога легендата за Слийпи Холоу? Помните ли онази част, в която горкият стар Икабод препуска като вихър към покрития мост и към спасението? Течащата вода притежава магическа енергия. Създанията от Небивалото, призрачните тела, не могат да я прекосят, без да изгубят цялата енергия, която е необходима в нашия свят за запазването на телесната им обвивка. Това беше отговорът.
Търкалях се надолу по хълма заедно с Кошмара и усещах как ръцете му се вкопчват в мен. Паднахме заедно в потока точно когато успя да се вкопчи в гърлото ми и да ми спре дъха.
И после той започна да крещи. Гърчеше се върху мен в дълбоката двайсетина сантиметра течаща вода и пищеше. Тялото на създанието започна да се топи като захар във вода, в посока от краката нагоре. А аз наблюдавах себе си как се разпадам и изпитвах нездраво удоволствие от гледката. Тварта се гърчеше, мяташе се и размахваше ръце.
– Магьоснико – рече тя с бълбукащ глас, – това не е краят. Нищо не е свършило. Когато слънцето отново залезе, магьоснико, аз ще се върна за теб!
– Защо не се стопиш най-после – промърморих аз.
И секунди след това Кошмара изчезна, оставяйки след себе си само лепкава слуз по шлифера и гърлото ми.
Надигнах се от водата, подгизнал до кости и треперещ, и бавно се изкачих по склона. Майкъл беше отишъл при жена си и коленичи до нея. После подпъхна ръце под тялото й и я вдигна с лекота, сякаш тя беше просто някакъв кош с пране. Както вече споменах, Майкъл е силен като вол.
– Хари – каза той. – Мечът.
– Ясно – отвърнах аз. После се затътрих до мястото, където беше паднал Аморакус, и го вдигнах от земята. Голямото оръжие тежеше повече, отколкото очаквах, а скритата в него енергия караше пръстите ми леко да виб-рират. Ножницата му не беше в мен, затова просто го метнах на рамо, с надеждата, че няма да падна и да си отрежа главата или нещо друго. Намерих и останалите си принадлежности и се обърнах, за да тръгна след Майкъл.
И точно тогава пристигна Лий – появи се точно пред мен, придружавана от три адски хрътки.
– Миличък – каза тя. – Време е да изпълниш своята част от уговорката.
Извиках и отскочих по-надалеч от нея.
– Не – казах аз. – Не, почакай. Победих това нещо, но то все още е на свобода. Утре вечер пак ще може да се върне тук от Небивалото.
– Това вече не е моя грижа – каза Лий, свивайки рамене. – Сделката ни беше да спасиш жената с онова, което ти дам.
– Ти не ми даде нищо – отвърнах аз. – Само притъпи донякъде болката. Не ти създаде водата, кръстнице.
Раменете й помръднаха и тя се усмихна.
– Семантика. Но ти подсказах какво да направиш, нали?
– Сам щях да се досетя – казах аз.
– Сигурно. Но ние сключихме сделка. – Тя леко наведе глава и очите й проблеснаха, златисти и опасни. – Пак ли ще се опиташ да избягаш?
Бях дал дума. А неизпълненото обещание само щеше да ми навлече нови неприятности. Но Кошмара все още не беше победен. Изпратен обратно в Небивалото, да, но следващата нощ щеше да се върне отново.
– Ще дойда с теб – казах аз. – След като победя Кошмара.
– Ще дойдеш сега. – Лий се усмихна. – В този момент. Или ще си платиш.
Трите адски хрътки пристъпиха към мен и мълчаливо ми се озъбиха.
Пуснах на земята всичко, което държах в ръцете си, с изключение на меча, който стиснах здраво. Не знаех нищо за бойните оръжия, но това беше тежко и остро и бях повече от сигурен, че дори да не притежаваше необятната си сила, пак щях да поразя поне една от хрътките.