– Не мога да го направя – отвърнах й аз. – Все още не.
– Хари! – извика Майкъл. – Чакай! Не може да бъде използван така!
Едната от хрътките скочи напред и аз вдигнах меча. Проблесна светлина и ръцете ми бяха пронизани от силна болка. Острието се изплъзна от захвата ми и падна на земята. Адската хрътка се стрелна към мен и аз отстъпих назад. Ръцете ми висяха безчувствени и безполезни.
Смехът на Лий се разнесе между гробовете като звук от сребърни камбанки.
– Да! – пропя тя, пристъпвайки напред. Наведе се и с едно небрежно движение вдигна големия меч. – Знаех си, че отново ще се опиташ да ме измамиш, миличък. – Тя ми се усмихна и кучешките й зъби проблеснаха в мрака. – Трябва да ти благодаря, Хари. Никога нямаше да успея да докосна това нещо, ако онзи, който го държи, не го беше използвал не по предназначение.
Ядосах се на собствената си глупост.
– Не – избъбрих аз. – Почакай. Не може ли да го обсъдим, кръстнице?
– Ще го обсъдим, миличък. Съвсем скоро отново ще се срещна с вас.
Лий се засмя с блеснали очи. След това се обърна, последвана от хрътките си, направи крачка напред и изчезна в нощта. Мечът изчезна заедно с нея.
Стоях неподвижно под дъжда и се чувствах изморен, измръзнал и глупав. Майкъл впери в мен ококорените си, изпълнени с ужас очи. Чарити се беше притиснала към него, трепереше и тихо стенеше.
– Хари – прошепна той. Мисля, че плачеше, но не можех да видя сълзите заради дъжда. – О, господи. Какво направи?
Глава 22
Всички спешни отделения по света си приличат. Боядисани са в едни и същи убити, притъпени тонове и стаите са със заоблени ъгли, което би трябвало да действа успокояващо, но не се получава. Освен това всичките миришат еднакво: една четвърт антисептици, една четвърт хладно безразличие, една четвърт безпокойство и една четвърт неприкрит страх.
Чарити веднага беше отведена на количка, придружавана от Майкъл. При разпределянето на болните аз се оказах начело на опашката. Искаше ми се да се извиня на петгодишното момиче, което придържаше счупената си ръка. Съжалявам, скъпа. Травмите на главата са преди счупените крайници.
Лекарката, която ме прегледа, носеше табелка с името Симънс. Тя беше едра жена с решителен вид, а прошарената й коса контрастираше рязко на тъмната й кожа. Седна на стола пред мен и се наведе напред, притискайки длани към главата ми. Ръцете й бяха големи, топли, силни. Затворих очи.
– Как се чувствате? – попита тя, когато малко по-късно се отдръпна и посегна към превързочните материали, лежащи на съседната маса.
– Сякаш някакъв суперзлодей ме е запратил върху стена.
Тя тихо се изкиска.
– Бъдете по-точен. Чувствате ли болка? Замайване? Гадене?
– Да, не и малко.
– Ударихте ли си главата?
– Да.
Почувствах как тя започна да бърше челото ми с мокра кърпа, почиствайки мръсотията и засъхналата кръв, макар дъждът да бе успял да измие по-голямата част.
– Ммм. Така. Тук има малко кръв. Сигурен ли сте, че е вашата?
Отворих очи и примигнах изненадано.
– Моята? А чия да е?
Лекарката повдигна вежди и очите й проблеснаха иззад очилата.
– Вие ми кажете, господин... – Тя надникна в дневника си. – Дрезден. – Намръщи се и ме погледна. – Хари Дрезден? Магьосникът?
Примигнах. Въпреки че съм единственият магьосник в телефонния указател, не съм чак толкова прочут. По-скоро съм печално известен. Хората не разпознават веднага името ми.
– Да, това съм аз.
Тя се намръщи.
– Разбирам. Чувала съм за вас.
– Хубави неща?
– Не съвсем. – Тя въздъхна. – Тук не виждам никакви рани. Не обичам шегите, господин Дрезден. Навън чакат хора с истински проблеми.
Зяпнах изненадано.
– Няма рана?
Много добре помнех как от челото ми бликаше кръв и пълнеше очите и устата ми. Дори все още усещах вкуса й. Как е могла да изчезне?
Тогава се сетих за отговора и потреперих. Кръстницата ми.
– Няма рана – каза лекарката. – Има белег от порязване, което може да се е случило преди няколко месеца.
– Невъзможно – казах аз повече на себе си, отколкото на нея. – Това не може да бъде.
Тя светна с фенерче първо в едното ми око, после в другото. Потрепнах. Погледна в тях (чисто професионално, без близостта, която съпровождаше взирането в душата) и поклати глава.
– Ако имате сътресение на мозъка, то аз съм Уинона Райдър. Ставайте от леглото и се махайте оттук. Не забравяйте да минете през касата на излизане. – После пъхна една мокра кърпичка в шепата ми. – Ще ви оставя сам да се почистите, господин Дрезден. Имам много работа.