– Но...
– В спешното отделение се ходи само ако е абсолютно наложително.
– Но аз не съм...
Доктор Симънс дори не ме изслуша докрай. Тя ми обърна гръб и отиде при следващата си пациентка – малкото момиче със счупената ръка.
Станах и се завлякох до тоалетната. Лицето ми беше омазано с тънък пласт засъхнала кръв. Тя се беше утаила най-вече в линиите на бръчките и ме правеше да изглеждам по-възрастен. Потреперих и започнах да чистя лицето си, опитвайки се да успокоя треперещите си ръце.
Бях уплашен. Ужасно уплашен. Щях да бъда много по-щастлив, ако се беше наложило да ме шият и да ми дават болкоуспокоителни. Избърсах кръвта и се взрях в челото си. Забелязах тънка розова черта, която започваше на около три сантиметра под косата ми и продължаваше под ъгъл настрани. Изглеждаше съвсем крехка и когато случайно я докоснах с кърпичката, ме заболя толкова много, че едва не изкрещях. Но раната се беше затворила, зараснала.
Магия. Магията на кръстницата ми. Онази целувка по челото беше затворила раната.
Ако си мислите, че би трябвало да се радвам на това изцеление, значи, не осъзнавате последствията. Прилагането на магия директно върху човешкото тяло е трудна работа. Много трудна. Призоваването на сили, като създаването на моя щит например, или управляването на природните стихии, като огъня и вятъра, е нищо работа в сравнение със сложността и количеството сила, което е необходимо за промяната на цвета на косата – или за привличането на клетките от двете страни на една рана с цел затварянето й.
Изцеляването на раната представляваше предупреждение. Сега вече кръстницата ми имаше власт над мен не само в Небивалото, но и в нашия свят. Бях сключил сделка с една от феите и не я бях изпълнил. Това й даваше власт над мен, която тя беше демонстрирала, като ми бе направила изцеляващо заклинание така, че аз дори не го бях усетил.
Точно тази част ме плашеше най-много. Винаги съм знаел, че Лий е по-силна от мен – тя бе създание с хилядолетен опит и познания; за нея магията беше нещо толкова естествено, колкото дишането за мен. Но все пак докато се придържах към реалния свят, тя нямаше никакви преимущества. Нашият свят беше чужд за нея, също както нейният за мен. На моя страна беше предимството на собствения терен.
Като ключовата дума тук е „беше“. Беше.
По дяволите.
Предадох се и позволих на ръцете ми да се разтреперят, докато бършех лицето си. Имах много добра причина да се страхувам. Освен това дрехите ми бяха подгизнали от дъжда и умирах от студ. Избърсах кръвта и застанах пред сешоара за ръце. Наложи се да натисна бутона десетина пъти, преди да заработи.
Тъкмо завъртях накрайника нагоре, за да насоча топлия въздух към ризата ми, когато в тоалетната влезе Столингс, сам, без Рудолф – чак да не повярваш. Изглеждаше така, сякаш не беше затварял очи от последния път, когато го бях видял. Костюмът му беше намачкан, прошарената му коса беше посивяла още повече, а мустаците му имаха почти същия цвят като торбичките под очите му. Той отиде до умивалника и без да ме поглежда, се плисна няколко пъти по лицето.
– Дрезден – каза той. – Чухме, че си в болницата.
– Здрасти, Джон. Как е Мърфи?
– Спи. Тъкмо я докарахме тук.
Примигнах изненадано.
– Господи, нима вече се е съмнало?
– Преди около двайсетина минути. – Той застана пред съседния сешоар, който заработи при първото натискане на копчето. – Тя още спи. Докторите спорят дали е изпаднала в някакъв вид кома, или се е натъпкала с лекарства.
– Ще им кажеш ли какво се случи? – попитах аз.
Той изсумтя.
– Да бе. Ще им кажа, че един магьосник й направил заклинание и е заспала. – Той ме погледна. – Между другото, тя кога ще се събуди?
Поклатих глава.
– Заклинанието ми няма да я държи дълго. Може би още два дни, най-много. Всеки път когато слънцето изгрее, то ще отслабва.
– И какво ще стане после?
– Ще започне да крещи. Освен ако не намеря създанието, което й причини това, и не открия начин да се преборя с онова, което е успяло да направи.
– Затова ти трябва тетрадката на Кравос – отбеляза Столингс.
Кимнах.
– Да.
Той бръкна в джоба си и извади тетрадката – малък по размери, но доста обемен дневник, подвързан с тъмна кожа. Беше запечатан в найлонова торбичка. Посегнах към него, но Столингс го дръпна настрани.
– Дрезден, ако докоснеш това нещо, ако го отвориш, навсякъде ще оставиш отпечатъците си. Епителни клетки. Всякакви такива неща. Освен ако то не изчезне след това.