Погледнах го намръщено.
– Че какво толкова? Кравос е мъртъв, нали? Дявол да го вземе, нали го хванахме на местопрестъплението с труп и оръжието на убийството. В тетрадката няма нищо, което да го оневини, нали?
Той се начумери.
– Ако беше само процесът му, нямаше да има никакъв проблем.
– Какво искаш да кажеш?
Столингс поклати глава.
– Това са наши, вътрешни глупости. Не мога да говоря за това. Но ако вземеш тази тетрадка, Дрезден, тя трябва да изчезне.
– Добре – отвърнах аз и посегнах към нея. – Смятай, че я няма.
Той отново я дръпна настрани.
– Сериозно ти говоря. Обещай ми.
Тихата настойчивост в думите му ме трогна.
– Добре – казах аз. – Обещавам.
Столингс погледна към тетрадката, след което я пъхна в ръката ми.
– Да върви по дяволите – каза той. – Щом можеш да помогнеш на Мърфи, тогава действай.
– Джон. Хей, човече, ако не смятах, че няма да се справя без нея... Какво става тук?
– Вътрешни разследвания – отвърна Столингс.
– Ровят из Специалния отдел? Пак ли? Нямат ли си друга работа? Какво ги е подпалило този път?
– Нищо – излъга Столингс.
После ми обърна гръб и тръгна към вратата.
– Джон – обадих се аз. – Какво криеш от мен?
Той се спря при вратата и се намръщи.
– Интересуват се от случая Кравос. Само това мога да ти кажа. През следващите няколко дни ще се разчуе. Веднага ще разбереш.
– Чакай малко – прекъснах го аз. – Да не се е случило нещо с Кравос?
– Трябва да вървя, Хари. Успех.
– Чакай, Столингс...
Той излезе през вратата. Изругах и тръгнах след него, но той вече беше изчезнал. Стоях в коридора и треперех като мокро кученце.
По дяволите. Ченгетата винаги се държат един за друг, като някакъв специален вид братство. Те могат да работят с теб, но ако не си ченге, ще намерят милион начини да ти намекнат, че си външен – един от тези начини беше да не те посвещават в тайните на отдела. Какво ли се беше случило с Кравос? Очевидно беше нещо сериозно. По дяволите, може би Кошмара си беше отмъстил и на него, след като, така или иначе, се мотаеше наоколо. Ако се беше случило точно това, Кравос си го беше заслужил.
Останах още минутка в коридора, обмисляйки следващата ми стъпка. Нямах никакви пари в себе си, нито кола, нито имах някаква идея как да се сдобия с тях.
Нуждаех се от Майкъл.
Попитах за пътя и се отправих към родилното отделение. Избрах заобиколния път, като се стараех да стоя далеч от всичко, което изглеждаше скъпо или сложно устроено. Последното нещо, което ми трябваше, беше да взривя изкуствените дробове на някой дядка.
Намерих Майкъл да стои в коридора. Косата му беше изсъхнала и изглеждаше къдрава и рошава. В нея като че ли се забелязваха повече бели косми от обичайното. Брадата му изглеждаше сплъстена и неподдържана. Очите му бяха хлътнали. Ботушите и дънките му бяха изцапани с кал до коленете. Черната ножница на Аморакус се поклащаше празна на рамото му.
Майкъл беше застанал пред голям панорамен прозорец, от другата страна на който се виждаха няколко редици легълца с мънички човечета, а няколко инфрачервени печки се грижеха да не им е студено. Застанах безшумно до него и известно време гледах бебетата. Една сестра ни погледна веднъж, после още веднъж, този път по-внимателно, след което бързо излезе от стаята.
– Аха – казах аз. – Сестрата ни позна. Досега не се бях замислял, че сме се върнали в „Кук Каунти“. Не можах да позная мястото, като не се виждат никакви пожари.
– Лекарят на Чарити е тук.
– Аха – повторих аз. – Така. Кой от всичките е най-новият член на семейство Карпентър?
Майкъл мълчеше. Нещо ме прободе под лъжичката и аз го стрелнах с поглед.
– Майкъл?
Когато заговори, гласът му беше изморен, без капка чувство.
– Раждането имаше усложнения. Тя беше измръзнала и сигурно се е отровила с нещо. Водите й изтекоха още в гробището. Предполагам, че това се е отразило на бебето.
Слушах го мълчаливо и се чувствах все по-зле.
– Наложи се да й направят цезарово сечение. Но... според тях това ще има последствия. Мислят, че е получила удар в корема. Не знаят дали отново ще може да има деца.
– Бебето?
Мълчание.
– Майкъл?
Той погледна към легълцата и отвърна:
– Лекарите казаха, че ако преживее следващите трийсет и шест часа, може да има някакъв шанс. Но той отслабва. Правят всичко по силите си. – Очите му се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по бузите му. – Имало е усложнения. Усложнения.
Опитах се да намеря подходящите думи, но не успях. По дяволите. Разстроеният ми и без това стомах се сви от чувство на безсилие. Това не трябваше да се случва. Положих ръка на рамото на Майкъл и го стиснах здраво. Просто исках да му покажа, че съм до него. И ще го подкрепям във всичко.